Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Аз бях избрала мълчанието. Бях избрала изгнанието. Защото в Америка — дошло е време да го извикам ясно и открито — се чувствам като изгнаница. Живея в доброволно политическо заточение, наложих си го едновременно с баща ми преди много години. Тоест, когато и двамата усетихме, че да живеем рамо до рамо с една Италия, чиито идеали гниеха на боклука, е твърде трудно, прекалено болезнено за нас, и разочаровани, обидени, наранени, прекъснахме връзките си с повечето от нашите сънародници. Той, оттегляйки се на един отдалечен хълм в Кианти, докъдето политиката, на която беше отдал живота си на неподкупен човек, не достигаше. Аз, скитайки по света, за да се установя накрая в Ню Йорк, където между мен и политиката на онези сънародници се простираше Атлантическият океан. Знам, подобна аналогия може би изглежда парадоксална. Но вярвай ми — когато изгнанието се приюти в една разочарована, обидена, наранена душа, географското положение няма значение. Когато обичаш страната си (и страдаш заради нея), няма никаква разлика дали се правиш на Цинцинат [1] Луций Квинкций Цинцинат е древноримски патриций, консул и диктатор, известен с това, че е водил живот на фермер. — Бел. ред. на един отдалечен хълм в Кианти заедно със своите кучета, котки и пилета, или си писател в пренаселена с милиони жители метрополия. Самотата е същата. Пораженческото чувство също. От друга страна, Ню Йорк винаги е бил Refugium Peccatorum [2] От латински — убежище за грешниците. Това е една от католическите титли на Света Богородица. — Бел. ред. за изгнаниците, за прокудените. В 1850-а, след падането на Римската република [3] Държава, съществувала за кратко през 1849 г, в Централна Италия, след като за кратко властта в Рим преминала от ръцете на папата в ръцете на републиканско правителство. — Бел. ред. , смъртта на Анита и бягството от Италия, тук идва също и Гарибалди, спомняш ли си? Пристигнал на 30 юли от Ливърпул толкова ядосан, че със слизането веднага казал: „Искам да попитам за американско гражданство", и живял два месеца в Манхатън, в къщата на ливорнезеца Джузепе Пастакалди, тоест на „Ървинг Плейс " 26. (Добре познат ми адрес, защото точно там през 1861-ва намерила подслон моята прабаба Анастасия, на свой ред избягала от Италия.) През октомври се преместила в Статън Айлънд, в къщата на флорентинеца Антонио Меучи (бъдещия изобретател на телефона), и за да свързва двата края, отворила там фабрика за наденици, но без да пожъне успех. Затова я превърнала във фабрика за свещи и в манхатънската кръчма, където всяка събота вечер отивала да играе на карти — „Вентура" на „Фултън стрийт", веднъж оставила бележка с написано: „Damn the sausages, bless the candles, God save Italy if he can" [4] Държава, съществувала за кратко през 1849 г, в Централна Италия, след като за кратко властта в Рим преминала от ръцете на папата в ръцете на републиканско правителство. — Бел. ред. . И знаеш ли кой още е дошъл тук преди Гарибалди? Пиеро Марончели, през 1833-та — романьолецът, който в Шпилберг бил в килията на Силвио Пелико — в нея австрийците му ампутирали гангренясалия крак без упойка. Той умрял през 1846-а в Ню Йорк заради лишенията и носталгията. В 1835-а — Федерико Конфалониери, миланският аристократ, осъден на смърт от австрийците, но спасен от жена си, хвърлила се в краката на австрийския император. През 1836-а — Феличе Форести от Равена, през 1821-ва австрийците заменили смъртната му присъда с двайсет години в Шпилберг, но в онази година го освободили, а Ню Йорк го приел, като му поверил Катедрата по литература в „Колумбия колидж". В 1837-а — дванайсетте ломбардци, обречени на бесилка, но помилвани в последния момент от австрийците, които в крайна сметка се държали по-добре от папата и Бурбоните. През 1838-а — генерал Джузепе Авецана, осъден задочно на смърт през 1822-ра заради участието си в първите движения за конституция в Пиемонт. В 1846-а — Секи де Казали, привърженик на Мацини — в Манхатън той основава вестник „Италиански изгнаник". А през 1849-а — секретарят на Римската учредителна асамблея Кирико Филопанти…