Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

После, както си плачех от седмица, директорът на вестника пристигна в Ню Йорк. Дойде да ме убеди да наруша мълчанието, но аз вече го бях сторила и му казах. Даже му показах разхвърляните объркани записки и той се въодушеви, сякаш е видял Грета Гарбо да сваля тъмните очила и да прави разюздан стриптийз в Скалата. Или сякаш е видял публиката вече на опашка, за да купи вестника, пардон, за да влезе в партера, на балконите, в ложите. Разпалено ме помоли да продължа, да наслагам навсякъде звездички, да напиша нещо като писмо до него и да му го изпратя веднага като завърша. И аз се съгласих, подтиквана от гражданския дълг, моралното предизвикателство, категоричния императив. Отново пренебрегнах „детето", а то, лишено от мляко и майка, спеше под онези записки; върнах се към пишещата машина, където неудържимото ридание се превърна във вик на гняв и гордост. В „Аз обвинявам!". Обвинителна реч към италианците, които може би щяха да ми хвърлят някое цвете и, разбира се, доста запъртъци, но щяха да ме изслушат от партера, от балконите и ложите на онзи вестник. Работих още седмица. Или две? Без да спирам, тоест без да се храня и спя. Не усещах глад, не ми се доспиваше. Поддържах се с цигари и кафе, те ми стигаха. Тук трябва да направя едно пояснение. Трябва да кажа, че за мен писането е нещо много сериозно. Не е забавление, развлечение или отдушник. Не е, защото никога не забравям, че написаното може да доведе до нещо много добро, но и до огромно зло, да лекува или да убива. Изучавай историята и ще видиш, че зад всяко събитие, свързано с Добро или Зло, има нещо написано. Книга, статия, манифест, стихотворение, молитва, песен. (Химнът на Мамели. Марсилезата. Янки Дудъл Денди. Или по-лошо: Библията, Тората, Коранът, „Капиталът”.) Затова никога не пиша набързо, на един дъх. Аз съм бавен писател, предпазлив. Освен това съм и взискателна. Не приличам по нищо на онези, които винаги се възхищават на произведенията си, сякаш пикаят амброзия. Отгоре на това имам доста мании. Държа на метриката, на ритъма на фразата, на каденцата на страницата и звученето на думите. И тежко им на асонансите, римите, нежеланите повторения. Вземам толкова присърце формата, колкото и съдържанието. Смятам, че формата е съд и вътре в него съдържанието се излива както виното в някой бокал, понякога управлението на тази симбиоза ме блокира. Тогава обаче съвсем не ме блокираше. Пишех набързо, на един дъх, без да се грижа за асонансите, римите, повторенията, защото метриката, тоест ритъмът избликваше от само себе си, не забравях, че написаното може да лекува или да убива. (Дали страстта може да стига дотам?) Лошото е, че когато спрях и бях готова да изпратя текста, осъзнах: вместо статия съм родила една малка книга. За да я дам на вестника, се налагаха съкращения, трябваше да я сведа до приемлива дължина.

Съкратих я почти наполовина. Останалото затворих в една червена папка, сложих го да спи с „детето”. Метри и метри листове, върху които бях изляла сърцето си. Например онези за двамата Буда, убити в Бамиян, и другите, за моя Кундун. Далай Лама. Онези за трите екзекутирани в Кабул жени, защото ходели на фризьор, онези по адрес на феминистките, на които не им пука за техните сестри в бурка и чадор. Онези за Али Бхуто, принуден да се ожени, ненавършил тринайсет, и следващите, за крал Хюсеин, на когото разказвам как са се държали с мен палестинците. Онези за италианските комунисти, третирали ме половин век по-зле и от палестинците, както и страниците за управляващия ни Кавалер [9] Прякор на Силвио Берлускони. — Бел. ред. . Написаното за баща ми и майка ми, онова за днешните мекотели, тоест младежите, разглезени от благоденствието, училището и родителите си. Онези за ренегатите от вчера, днес и утре… Оставих настрана и откъсите за пожарникаря Джими Грило, който не отстъпи, и за нюйоркското дете Боби, вярващо в добротата и смелостта. И въпреки това текстът остана ужасно дълъг. Разпаленият директор се опита да ми помогне. Запазените ми от него две цели страници станаха три, после четири, накрая четири и четвърт. Смятам, че такъв обем за отделна статия никога не е постиган. Предполагам, с надеждата че ще му дам всичко, даже ми предложи да публикувам статията в две серии, в две части. Нещо, което отхвърлих, защото един вик не може да се публикува в две части. Ако публикувах написаното в две части, нямаше да постигна замислената цел: да се опитам да отворя очите на когото отказва да вижда, да отпуша ушите на отказващите да слушат, да подтикна към мислене отказващите да мислят. Даже преди да му дам статията (той не знае и дори не си го представя), орязах още. Оставих настрана параграфите с най-много жестокост. Избистрих по-заплетените пасажи. Синтезирах някои откъси, зачеркнах доста редове, свързани с премахнатите части. А в червената папка съхранявах онези метри и метри непокътнати страници: пълния текст, малката книга.