Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

Заключение: изгнанието изисква дисциплина и последователност. Добродетели, вменявани ми по най-превъзходен начин от двама родители: баща със силата на Муций Сцевола [6] Легендарен герой от ранната история на Древен Рим. Известен е с невероятната си издръжливост на болка. — Бел. ред. и майка, приличаща на майката на Гракхите [7] Майката на братята Тиберий и Гай Гракх е Корнелия Африкана — жена, смятана за пример за праведна римлянка. — Бел. ред. — в техните очи строгостта беше антибиотик срещу низостта. И заради дисциплината и последователността в онези години останах мълчалива като високомерен вълк. Стар вълк, изгарящ от желание да сграбчва с пастта си овце и да разкъсва зайци, но все пак успяващ да се контролира. Но в живота има моменти, когато мълчанието се превръща в грях, а говоренето в дълг. Граждански дълг, морално предизвикателство, категоричен императив, от който не можеш да се отървеш. Ето защо осемнайсет дни след апокалипсиса в Ню Йорк наруших мълчанието с предългата статия, появила се в един италиански ежедневник [8] Става въпрос за статията „Гневът и гордостта", написана за вестник „Кориере дела сера" на 29 септември 2011-а. — Бел. ред. , а после в някои чуждестранни вестници. А сега прекратявам (не нарушавам, прекратявам) изгнанието си с тази малка книга, удвояваща текста на статията. Необходимо е да обясня защо го удвоява, как го удвоява и по какъв начин се роди малката книга.

Появи се внезапно. Избухна като бомба. Неочаквано, както бедствието в сутринта на 11 септември 2001-ва, изпепелило хиляди хора и изпарило две от най-красивите сгради на нашата епоха: кулите на Световния търговски център. В навечерието на катастрофата си мислех за съвсем друго, работех по романа, наричан от мен „моето дете". Един много обширен и задължаващ ме роман, в тези години никога не го изоставих, понякога отлежаваше някой и друг месец — за да се лекувам в болницата или за да провеждам в архивите и библиотеките издирванията, върху които е построен. Едно много трудно и придирчиво дете, бременността с него продължи голяма част от живота ми на възрастен човек, раждането му започна благодарение на болестта, която ще ме довърши, а първият му плач ще се чуе кой знае кога. Може би след смъртта ми. (Защо не? Посмъртните произведения имат чудесното предимство да ти спестяват глупостите или коварствата на онези, които без да умеят да напишат или замислят някой роман, претендират да отсъждат, даже да ругаят онзи, дето го е замислил и написал.) На 11 септември мислех за „моето дете" и като превъзмогнах травмата, си казах: „Трябва да забравя онова, което се случи и се случва. Трябва да се занимавам с него и толкова. Ако не, ще го абортирам". Така, стискайки зъби, седнах на писалището. Взех в ръка страницата от предишния ден, опитах се да насоча отново съзнанието си към моите герои. Създания от далечен свят, от епоха, в която самолетите и небостъргачите още не са съществували. Но това продължи кратко. Вонята на смърт нахлуваше през прозорците, откъм безлюдните улици долиташе натрапчивият звук на линейките, телевизорът, оставен включен заради терзанията и объркването, премигваше и повтаряше картините, които исках да забравя. Внезапно излязох навън. Потърсих такси, не намерих, тръгнах пешком към Кулите, които вече ги нямаше, и…

После не знаех какво да правя. По какъв начин да съм полезна, да послужа за нещо. И точно докато се питах какво-да-правя, какво-да-правя, телевизията ми показа палестинците, които, обезумели от радост, честваха касапницата. Крещяха: „Победа-победа". После някой ми разказа, че в Италия немалко са ги последвали, като се кикотели: добре-така-им-се-пада-на-американците, и тогава, с устрема на войник, нахвърлящ се върху врага, скочих върху пишещата машина. Заех се с единственото нещо, което можех да правя. Да пиша. Хаотични записки, често объркани, които водех заради самата себе си, тоест обръщах се към самата себе си. Мисли, разсъждения, спомени, нападки, които от Америка прелитаха до Италия, от Италия прескачаха в мюсюлманските страни, от мюсюлманските страни рикошираха в Америка. Идеи, които бях затворила от години вътре в сърцето и мозъка си, като си казвах: „И-бездруго-хората-са-глухи, не-чуват, не-искат-да-чуят". Сега избликваха подобно на водопад. Търкулваха се върху хартията като неудържим плач. Защото знай: аз не плача със сълзи. Дори да ме пронизва жестока физическа болка, дори да ме терзае обсебващо страдание, от моите слъзни торбички не излиза нищо. Става дума за вид неврологична дисфункция, даже за физиологично осакатяване, нося го със себе си повече от половин век. Тоест, от 25 септември 1943-та, съботата, когато Съюзниците бомбардираха Флоренция за пръв път и направиха куп грешки. Вместо да улучат целта, в случая железопътната линия, използвана от германците за превоз на оръжия и войски, удариха съседния квартал и старото гробище на площад „Донатело". Гробището на англичаните, онова, в което е погребана Елизабет Барет Браунинг. Когато бомбите започнаха да падат, аз бях с татко близо до църквата „Сантисима Анунциата" — тя отстои едва на триста метра от площад „Донатело". За да ги избегнем, се подслонихме в нея, но нима познавахме ужаса на бомбардировките? При всяка стоварила се бомба солидните стени на църквата се разклащаха като връхлетени от буря дървета, витражи се пръсваха, подът подскачаше, олтарът се люлееше, а свещеникът викаше: „Исусе! Помогни ни, Исусе!". Изведнъж се разплаках. Но обърни внимание, безмълвно, по приличен начин. Никакви стенания, без хълцания. Татко все пак се усети и като мислеше, че ми помага, горкичкият ми татко, направи нещо погрешно. Удари ми страхотен плесник. Божичко, какъв плесник! И още по-лошо. Погледна ме в очите и просъска: „Едно момиче не трябва да плаче!". Така от 25 септември 1943-та повече не плача. Доволна съм, ако при нужда очите ми се навлажнят или ми заседне буца на гърлото. Но вътрешно плача повече, отколкото някой плаче със сълзи, понякога нещата изпод перото ми са точно сълзи, а написаното от мен в онези дни беше наистина едно неудържимо ридание. По живите, по мъртвите. По онези, дето изглеждат живи, но всъщност са мъртви, както италианците, на тях не им стиска да се променят, да се превърнат в народ, към който да се отнасят с уважение. А също и по самата мен, стигнала до последната фаза от живота си, а трябва да обяснявам защо съм в изгнание в Америка и по какви причини идвам скришом в Италия.