Ориана Фалачи - Гневът и гордостта

И това не е всичко. Защото след Гарибалди дошли много други. Например през 1858-а историкът Винченцо Бота — той преподавал дълги години в Нюйоркския университет. А в началото на Гражданската война, на 28 май 1861 г., точно тук, в Ню Йорк, са създадени двете италиански военни части, на които следващата седмица Линкълн щял да направи преглед във Вашингтон. Италианският легион носел върху американското знаме голяма трикольорна панделка с надпис „Победа или смърт", а гвардейците на Гарибалди, или 39-и Нюйоркски пехотен полк, на мястото на американския флаг развявали италианското знаме, с което Гарибалди се сражавал в 1848-а в Ломбардия и през 1849-а в Рим. Да, митичните гвардейци на Гарибалди. Митичният 39-и пехотен, който за четири години война се отличил в най-тежките и кръвопролитни битки: първата битка при Бул Рън, Крос Кийс, Гетисбърг, Северна Анна, Бристоу Стейшън, Реката По, Майн Рън, Спотсилвания, Уилдернес, Колд Харбър, Строубери Плейн, Питърсбърг, Дийп Ботъм, та чак до Апоматокс. Ако не вярваш, погледни обелиска в гробището „Ридж " в Гетисбърг и прочети паметната плоча, прославяща италианците, загинали на втори юли 1863-та, докато си възвръщали пленените от генерал Лий оръдия на Пети артилерийски полк. „Passed away before life's noon/ Who shall say they died too soon?/ Ye who mourn, oh, cease from tears/ Deeds like these outlast the years." [5] От английски — Издъхнали преди разцвета на живота/ Нима ще каже някой, че са умрели твърде скоро?/ О, вие скърбящите, престанете със сълзите/ Такива дела надживяват годините. — Бел. прев.

Що се отнася до политемигрантите, намерили убежище в Ню Йорк по време на фашизма, те са безброй. И често става дума за хора, познати ми още от детството, защото бяха другари на баща ми, числяха се към „Справедливост и свобода" — движението, създадено през трийсетте години от Карло и Нело Росели. Двамата братя, убити във Франция по заповед на Мусолини. През 1924-та например дошъл Джироламо Валенти, основал антифашисткия ежедневник „Новият свят". В 1925-а Армандо Борги заедно с него организирал итало-американската съпротива. После, 1926-а — Карло Треска и Артуро Джованити — заедно с Макс Асколи те основали „Антифашисткия съюз на Северна Америка". През 1927-а изключителният Гаетано Салвемини — през 1934-та той щял да се премести в Кеймбридж, Масачузетс, за да преподава история в Харвардския университет — цели тринайсет години проглушавал американците с конференциите си за Хитлер и Мусолини. (Имам афиш за една от тях. Държа го в моята всекидневна, в красива сребърна рамка, там пише: „Неделя, седми май 1933-та, от 14:30 часа, антифашистко събрание. Хотел Ървинг Плаза, на „Ървинг Плаза" и 15-а улица, Ню Йорк. Професор Г. Салвемини, международно известен историк, ще говори за Хитлер и Мусолини. Събранието ще се проведе под патронажа на италианската организация „Справедливост и свобода". Вход 25 цента".) През 1931-ва пристигнал Артуро Тосканини, негов добър приятел — след като Костанцо Чано наскоро го пребил с тояга в Болоня, защото на един концерт отказал да изпълни любимия на черноризците химн „Giovinezza, giovinezza, primavera di belezza". В 1940-а идват Алберто Таркиани и Алберто Чаша, Алдо Гароши, Никола Киаромонте и Емилио Лусу, които се свързват с Пачарди и дон Стурцо и заедно с тях създават Mazzini Society, а после седмичника „Обединени нации"…

С това казвам: тук съм в добра компания. Когато ми липсва Италия (а тя винаги ми липсва), но не онази нездравословна Италия, за която говорех в началото, не ми остава друго, освен да извикам примерите от моето детство, да изпуша по цигара с тях, да ги помоля за мъничко утеха. Помогни ми, Салвемини. Подкрепи ме, Чаша. Дай ми кураж, Гароши… Или пък съм принудена да призовавам славните видения на Гарибалди, Марон-чели, Конфалониери и така нататък. Да им сторя поклон, да им предложа питие, после да сложа диска на „Набуко" в изпълнение на Нюйоркската филхармония под диригентството на Артуро Тосканини и да го изслушам заедно с тях. А когато ми липсва Флоренция, ще рече моята Тоскана, нещо, което ми се случва още по-начесто, тогава няма как: качвам се на самолета и пристигам. Но скришом, както правел Мацини всеки път, когато напускал Лондон, за да се отправи към Торино и да посети тайно Сидоли. Във Флоренция, даже в моята Тоскана, всъщност живея повече, отколкото си мислят. Често пъти са месеци или година без прекъсване. Ако не се знае, то е, защото си идвам ала Мацини. А ако се прибирам ала Мацини, то е, защото ми е противно да срещам онези боклуци, заради които баща ми умря в изгнание на отдалечения хълм, а пък аз се чувствам принудена да стоя тук.