Реймънд Фийст: Гневът на Лудия бог

Както винаги, нямаше да сътворя поредната глава от тази сага без основата, дадена ми от оригиналните създатели на Мидкемия.

Благодаря на семейството и приятелите си, които поддържат нужния баланс в живота ми и запазват нормалния ми разсъдък, доколкото е възможно.

На Джонатан Матсън, защото беше скалата, на която изградих кариерата си. Без неговото напътствие и търпение нямаше да постигна и половината.

И специално благодаря на редакторите си Джейн Джонсън, Дженифър Брел, Катрин Нинцел и Ема Кууд за разбирането, особено в трудните времена, и за виталната подкрепа. Надявам се вярата ви в мен да е оправдана и работната страст да не спира да кипи. Нямаше да успея без вас.

Реймънд Фийст

Сан Диего, Калифорния

Миранда изпищя.

Жестоката агония, която бе впримчила съзнанието й, за момент изчезна и в този миг тя откри това, което търсеше. Сетивата й бяха погълнати от битката с противниците, но една малка и дисциплинирана част от съзнанието й беше подготвена. Беше употребила цялата си сила, за да отдели тази част от заслепяващата болка, съпътстваща дългите разпити и мъчения. При последните четири сеанса с дасатските жреци бе успяла да подчини тялото си и бе издържала на тормоза. Нервите й протестираха срещу неземните енергии, които опитваха да проникнат в самата й същност, но се бе научила да игнорира физическата болка още преди векове. Менталните атаки бяха по-неприятни, защото удряха по основния й източник на сила — уникалния интелект, който я бе направил невероятно могъща магьосница.

Дасатските духовници нямаха никакъв финес. Бяха нахлули в мислите й като мечка, бъркаща в пчелен кошер. Едно по-слабо съзнание щеше да бъде пометено още при първия удар. При третото подобно нападение Миранда почти бе докарана до идиотизъм. Въпреки това тя се бореше, защото знаеше, че не може да победи, ако не оцелее. Затова всичките й забележителни таланти бяха насочени към устояването на тези атаки.

Способността да се фокусира върху тази частица, това парченце, успя да я опази от лудостта. Решимостта да избяга от плен й даваше нужната цел.

В момента се преструваше на припаднала — нова стратегия в борбата с тъмничарите й. Освен ако тези същества не разполагаха с по-изострени сетива, отколкото показваха, номерът щеше да мине. Фалшивата липса на съзнание беше първият й успех по време на пленничеството. Въпреки риска се бе съсредоточила да диша бавно и накъсано. Жреците знаеха малко за хората и едва ли бяха наясно кои признаци да наблюдават. Битката беше на ниво съзнания и точно там тя щеше да триумфира. Беше сигурна, че е научила повече за противниците си, отколкото те за нея.

По един дасатите нямаше да са никаква пречка за опитен маг, а дори и за по-напредналите й ученици. Без капана на Лесо Варен тя без съмнение щеше да се справи с двамата жреци, които я бяха пленили. Но Варен беше сила, с която трябваше да се съобразява. Некромант с вековен опит, когото едва ли щеше да победи сама. Досега поне три от телата му бяха убивани, но той оцеляваше. Миранда нямаше шанс срещу обединената мощ на дасатите и Варен.

Беше разбрала, че жреците също използват някаква некромантска магия. През целия си живот бе отбягвала духовните магии, защото в основата си те бяха проявления на боговете. Сега съжаляваше за този си избор. Нейният съпруг, Пъг, бе единственият магьосник, който си бе поставил за цел да изучава подобни сили, при това въпреки традиционната потайност на религиозните ордени. Той имаше големи познания за черните магии благодарение на сблъсъците си с пантатийските жреци и техния култ. Бе успял да осуети неколкократните им опити да посеят хаос по целия свят. Миранда бе слушала бегло дискусии по темата и сега съжаляваше, че не е обръщала повече внимание.

Налагаше се да учи в движение. Жреците бяха напористи и непохватни и често разкриваха повече за своите дарби, отколкото научаваха за нейните. Липсата на финес в магията им работеше в нейна полза.

Чу, че мъчителите й излизат, но не отвори очи, остави сетивността бавно да се върне в горните слоеве на съзнанието й. Постепенно то започна да се прояснява, но с това се върна и болката. Миранда потисна импулса да изкрещи и задиша дълбоко, за да овладее агонията.

Лежеше върху каменна плоча, от която се излъчваше зла, неземна енергия. Самият досег с нея беше неприятен, а Миранда бе завързана, без никакви дрехи. Тялото й бе мокро от пот. Мускулите й бяха схванати, вързаните й крайници й създаваха допълнително неудобство. Наложи се да използва цялата си воля, за да се успокои и да остави болката да отшуми.