Реймънд Фийст: Принц на кръвта

Както обикновено, дълбоко съм задължен на таланта на други хора за написването на тази книга. Ето защо искам да благодаря на:

Ейприл Адамс, защото ми сподели това, което мислеше за Кеш.

На Пат Лобруто, издателя ми, за това, че се примиряваше с всичките ми лудости.

На Джани Вуртс за това, че ми даваше време да се справя с един проблем преди да ми е посочила друг и защото толкова добре се грижеше за коня ни.

На Стивън Ейбрамс и Джон Еверсън за това, че ми помогнаха в цялата тази каша.

На останалите „бащи и майки“ на Мидкемия, които ми позволиха отново да си поиграя в техния свят.

На Питър Шнайдер за „обичайните“ му задължения и много повече.

На всички чудесни хора от „Графтън Буукс“, които така здраво се трудят, за да се получат нещата.

На Джонатан Матсън, моя агент и приятел, че ми сочеше правия път, когато трябва, и че ме оставяше да изпадам в амок, когато се наложеше.

И преди всичко — на Кати, моята съпруга, за която някъде в тази книга споменах, че придава реалност на всичко около мен.

Без добрата воля и грижовността на гореспоменатите всичко това нямаше да е възможно.

Ханът беше тих.

Стените, потъмнели с годините от саждите от огнището, попиваха светлината на фенерите и я правеха сумрачна. Гаснещият огън в камината хвърляше оскъдна топлина и ако се съдеше по поведението на тези, които седяха пред нея — още по-малко веселие. За разлика от настроението в повечето такива заведения, този хан беше почти мрачен. По тъмните ъгли си шушнеха хора — обсъждаха неща, които непосветени в разговора не биваше да чуят. Одобрителното ръмжене след нашепнатото на ухо предложение или горчивият смях на жена със съмнителна добродетелност бяха единствените звуци, натрапващи се в тишината. Повечето посетители на хана, известен с името „Спящия хамалин“, следяха внимателно играта.

Играта се наричаше покийр, широко известна в Империята на Велики Кеш и напоследък изместваща лин-лан и пашава в предпочитанията на комарджиите по хановете и кръчмите в Западните владения на Кралството. Един от играчите държеше пред себе си ветрилото на своите пет карти, присвил съсредоточено очи. Свободен от служба войник, той дебнеше за най-малкия признак за беда в гостилницата, а бедата се приближаваше стремглаво. Преструваше се, че уж си гледа картите, а всъщност следеше дискретно петимата други мъже, играещи с него на масата.

Първите двама вляво от него бяха грубовати мъжаги. И двамата бяха обгорели от слънцето, а ръцете им бяха груби и мазолести. Изтърканите ленени ризи и памучни панталони висяха свободно по мършавите им, но жилави тела. Нямаха нито ботуши, нито сандали, бяха съвсем босоноги въпреки хладината на нощния въздух — сигурен знак, че са моряци, чакащи да ги наемат на някоя гемия. Обикновено хора като тях бързо похарчваха платата си за пиене и на комар и се налагаше да тръгнат отново по море, но по всичко, което бяха залагали тази нощ, войникът беше сигурен, че играят комбина с мъжа, седящ вдясно от него.

Мъжът седеше търпеливо и изчакваше да види дали войникът ще плати залога му, или ще хвърли картите си, отказвайки се от шанса да си прикупи две или три нови. Войникът беше срещал много пъти хора от неговата пасмина: синче на богат търговец или по-малкият син на дребен благородник, разполагащ с твърде много свободно време и твърде малко ум в главата. Беше се накиприл според последната мода сред младежите на Крондор, с къси тесни бричове, чиито крачоли се издуваха над прасците. Бялата му риза беше избродирана с перли и полускъпоценни камъни, а късият жакет бе скроен по най-новата мода, с безвкусно яркожълтеникав цвят и с бялосребрист брокат по маншетите и яката. Типично конте. И ако се съдеше по вида на сламанката, провиснала от ремъка, заметнат през рамо — опасен човек. Такива саби се носеха или от майстори във фехтовката, или от нещастници, които си търсят бързата смърт — в ръцете на експерт бяха страшно оръжие; в ръцете на неопитен новак си бяха чисто самоубийство.

Мъжът, изглежда, бе изгубил големи суми преди и сега се опитваше да си върне загубите, мамейки с картите. Един или друг от моряците от време на време печелеше по някоя ръка, но войникът беше сигурен, че това е скроено, за да не падат подозрения върху младото конте. Войникът въздъхна, уж затруднен в избора си. Другите двама играчи изчакваха търпеливо хода му.