Реймънд Фийст: Мрак над Сетанон

Вятърът дойде от никъде. Прокънтя като чук на безмилостна орис и понесе зной от ковачница, ковяща бран и гибел. Роди се в лоното на изгубена земя и се надигна от странно място, между това, което е, и онова, което иска да бъде. Задуха някъде от юг, където змии ходеха прави и мълвяха древни заклинания. Зави яростно и понесе вонята на древно зло и ека на останали в забвение пророчества. Завихри се яростно, издигна се от пустошта и си избра посока. Секна задъхан за миг и после се понесе на север.

Старата дойка редеше тихо под нос песнички, предавани от майка на щерка от поколение на поколение, и везеше. Спря за малко и вдигна очи от везмото. Двете й невръстни повереничета спяха кротко, с ведри личица, и сънуваха бебешките си сънища. Само някое пръстче току се помръднеше или устнички се свиеха да посучат насън, после всичко отново притихваше. Бебетата бяха красиви и от тях щяха да отраснат хубави момци, в това дойката не се съмняваше. Като мъже щяха да имат съвсем бегъл спомен за жената, седяща до люлките им тази нощ, ала сега те бяха толкова нейни, колкото на майка си, седяща до мъжа си на трапезата на официалната вечеря. А сетне през прозореца нахлу странен вятър — смразяващ, въпреки жегата, която носеше. Носеше лъх на нещо чуждо и зло. Гледачката потръпна и се озърна към момченцата. А те се размърдаха неспокойно, готови сякаш да се разбудят с плач. Дойката заситни към прозореца, бързо го затвори и пусна кепенците. За миг самото време сякаш затаи дъх, а след това с лека въздишка вятърът заглъхна и в нощта отново се всели тишина. Дойката придърпа шала на раменете си, а бебетата помърдаха още малко и отново потънаха в дълбокия си, сладък сън.

В друга стая наблизо млад мъж се трудеше над списък и се мъчеше да остави настрана личните предпочитания и неприязън, за да реши добре кой каква дребна служба да поеме на следващия ден. Никак не обичаше тази задача, но си я вършеше добре. А после вятърът издуха пердетата навътре. Без да мисли, младежът скочи присвит от стола си и една кама като че ли сама излетя от ботуша му и се озова в ръката му, защото придобитият на улицата усет му подсказа, че иде нещо опасно. Готов за бой, той остана дълго замрял на място, с разтуптяно сърце и сигурен повече от всякога в изпълнения си със смъртни рискове живот, че го чака битка на живот и смърт. Като не видя никого, младежът бавно се отпусна. Мигът отмина. Той поклати глава смутено. Странно чувство на гадене заседна в стомаха му, докато бавно пристъпваше към прозореца. Остана там да се взира мъчително дълго на север в нощта, там, където знаеше, че се простират великите планини и отвъд, където се таеше мрачен и неведом враг. Очите на момъка се присвиха към тъмното, опитвайки се като че ли да доловят очертанията на опасността, прокрадваща се някъде там. И чак след като гневът и страхът си отидоха, той се върна към задачата си. Но продължаваше често да се озърта към прозореца.

Няколко подпийнали гуляйджии се шляеха по пустите улици, търсейки нова пивница и нови веселяци за компания. Вятърът лъхна покрай тях и те се спряха за миг и се спогледаха. Единият, преживял какви ли не премеждия наемник, закрачи отново, после пак спря и се замисли. Загубил изведнъж интерес към веселбата, той се сбогува набързо с приятелите си и се върна в палата, където се бе задържал като гост почти от година.

Вятърът задуха през морето, където един кораб се носеше по вълните към родния пристан след дълъг патрул. Капитанът — висок едноок мъж с насечено от белези лице, се сепна, докоснат от полъха. Тъкмо се накани да извика да скъсят платната, когато го прониза странен хлад. Погледна пъпчивия си помощник, негов неизменен спътник от години. Двамата се спогледаха, а вятърът от шумя. Капитанът помълча, а после, се разпореди да запалят фенери заради ненадейно сгъстилия се мрак.

Още по на север вятърът задуха из улиците на един град и надигна прашни вихрушки, които заиграха лудешки танц по калдъръмите като побеснели шутове. Този град наред с родените тук се обитаваше от мъже от друг свят. В казарменото общежитие на гарнизона един от мъжете от другия свят се беше счепкал в борба с друг, роден само на миля оттук, а зрителите наоколо залагаха тежки облози. Вятърът връхлетя изведнъж и двамата мъже се пуснаха и се огледаха занемели. Прах защипа очите и неколцина опитни ветерани неволно потръпнаха. Без думи двамата противници напуснаха тепиха, а заложилите си прибраха облозите, без да възразят. Смълчани, бойците се прибраха по стаите си. Горчивият вятър бе помрачил веселието от борбата.