Реймънд Фийст: Мрак над Сетанон

— Джером ли?

— Че кой друг? — Джими махна с ръка на приятеля си и двамата излязоха. — Само той е казал на Деласи за залаганията. Играе зад гърба ми, задето му насиних окото вчера.

Локлир въздъхна примирено.

— Днес нямаме шанс да бием отбора на Том и Джейсън с чираците, щом двамата няма да играем. — Локлир и Джими бяха най-атлетичните в тима на скуайърите. Бърз почти колкото Джими. Локлир при това отстъпваше само на него във въртенето на сабята. Двамата бяха най-добрите играчи на топка в палата и след като нямаше да участват в мача, победата на чираците беше почти в кърпа вързана. — Ти колко заложи?

— Всичко. — Локлир зяпна. Скуайърите си събираха сребърниците и жълтиците от няколко месеца за този мач. — Е добре де, откъде да знам, че Деласи ще ни измисли тази работа точно днес? А и освен това, след толкова много загуби напоследък, залогът е две към пет. — От няколко месеца насам Джими нарочно играеше така, че скуайърите да губят, за да подготви почвата за такъв голям облог. — Е, все още не сме отписани от играта. Ще измисля нещо.

Локлир смени темата.

— Днес пак успя в последния момент. Какво те задържа този път?

Джими се ухили и ядът му мина.

— Говорих си с Мариана. — После лицето му помръкна отново. — Щяхме да се срещнем с нея след играта, но сега ще трябва да съм с принца и принцесата. — Наред с израстването му през последното лято, другата съпътстваща промяна у Джими беше откритието му, че на този свят съществуват момичетата. Близостта им и доброто им мнение за него изведнъж се оказаха жизненоважни за хлапака. Поради по-особеното му възпитание и познания за живота, особено в сравнение с другите млади благородници в двора, в това отношение Джими далеч надминаваше възрастта си. От няколко месеца бившият крадец беше станал обект на повишен интерес сред слугинчетата в палата. Мариана беше само най-новата жертва, омаяна от чара му, и коленцата й омекваха, щом видеше младия, умен и красив скуайър. Къдравата кестенява коса на Джими, вечно ухиленото му лице и палавите му тъмни очи създаваха не малко тревоги на татковците и майчиците на по-засуканите девойчета от дворцовия персонал.

Локлир се стараеше да проявява безразличие, поза, която беше на път скоро да рухне, след като и той напоследък все по-често ставаше обект на внимание от страна на момичетата в палата. С всяка изминала седмица се източваше на ръст и вече бе израснал почти колкото Джими. Вълнистата му, прошарена с руси кичури светлокафява коса и лазурносините му очи с почти женствени мигли, чаровната му усмивка и дружелюбният му, изтънчено лековат маниер му бяха донесли голяма популярност сред девичия слугински антураж. Той самият все още изпитваше неловкост при мисълта да си има вземане-даване с момичета, тъй като у дома си беше отраснал в мъжката компания на братята си, но покрай Джими започваше да се убеждава, че в момичетата има нещо повече, отколкото бе допускал в бащиното си имение.

— Е… — каза Локлир, — ако Деласи не намери добър повод да те изхвърли от поста или Джером не подкупи градските гамени да те пребият, то все някое ревниво момченце от кухнята или разгневен баща ще те накълца с някой сатър. Но бас държа, че никой от тях няма да изрече молитва, ако закъснеем — защото граф Волней ще ни набучи главите на колове. Давай.

Локлир го сръга в ребрата, изсмя се и се затича. Джими хукна след него. Старият слуга, който триеше наведен пода с мокър парцал, изгледа затичаните по коридора момчета и за миг си спомни вълшебството на младостта. После, примирил се с бремето на годините, отново се залови с парцала.

Херолдите заслизаха с маршова стъпка по дворцовото стълбище и сред тълпата се разнесоха радостни възгласи. Възклицанията се дължаха отчасти на това, че щяха да видят и чуят обръщението на своя принц, който макар и да беше малко особняк, будеше уважение и почит със своята справедливост. Радостните им възгласи бяха предизвикани и от това, че щяха да видят своята принцеса, която всички обичаха. За тях тя представляваше символ на продължението на старата династична линия, връзка между миналото и бъдещето. Но най-вече хората бяха възбудени поради факта, че са едни от щастливите граждани от простолюдието, допуснати заедно със знатните гости да ядат от трапезата на принца и да пият от дворцовата изба.

Празникът на Представянето се провеждаше на тридесетия ден след раждането на всеки член на кралската фамилия. Загадка си оставаше как точно е възникнал, но общо взето се смяташе, че от древните владетели на града-държава Риланон се е изисквало да показват пред народа, че наследниците на трона са родени без недъг. Днес това бе за хората едно добре дошло празненство, все едно че им се отстъпваше още един ден на Средилетието.