Реймънд Фийст: Мрак над Сетанон

Вятърът се понесе на север и се вряза в големия лес, в който малки маймуноподобни същества, крехки и боязливи, се гушеха едно до друго сред клоните в търсене на топлина, каквато можеше да им даде само телесната близост. Долу, на тревата под дърветата, в съзерцателна поза седеше мъж. Беше кръстосал нозе и положил китките си на коленете, с опрени палци и показалци, образуващи Колелото на живота, с което са свързани всички живи същества. Очите му рязко се отвориха при първия досег на тъмния вятър и той изгледа седящото точно срещу него същество. Старият елф за миг съжали човека, доловил в очите му неизречения въпрос, и кимна. Човекът вдигна положените до него оръжия — дълга сабя и къс меч — и само с един сдържан жест за сбогом тръгна през дърветата, поел далечния си път към морето. Там щеше да потърси друг мъж, смятан също така за приятел на елфите, и щеше да се подготви за последната битка, която идеше скоро.

В друга гора листата също затрепериха в съчувствие към ония, които черният вятър бе разтревожил. Отвъд огромния поток звезди, около зеленикавожълто слънце се въртеше гореща планета. На този свят под ледената кора на северния полюс се простираше лес — близнак на онзи, който скитащият воин бе напуснал. А дълбоко в недрата на този лес седяха в кръг същества, пропити с изначална мъдрост, и запридаха вълшебство. Седяха на голата земя, в яркоцветните си роби, незацапани от пръстта, обгърнати от купола на меко, топло сияние. Очите им бяха притворени, но всяко от тях виждаше онова, което трябваше да види. Едно от съществата — недостижимо по-древно от всички останали — бе над кръга. Висеше във въздуха, поддържано от силата на заклинанието, сплетено от всички тях. Бялата му коса бе провиснала под раменете, прибрана назад с медна жичка, с камъче нефрит на челото. Дланите му бяха вдигнати нагоре и извърнати напред, а очите му се бяха приковали в лицето на друго, човешко същество в тъмен халат, което се рееше във въздуха срещу него. Другият бе възседнал потоците на тайнствена енергия, оплетени около него, и съзнанието му обхождаше плетеницата на тънките им нишки, овладявайки чуждата магика. Мъжът в черния халат седеше в огледална поза спрямо съществото, с извърнати навън длани, и се учеше, притворил очи. Духът му галеше древното елфско чародейство и долавяше втъканата в него енергия на всяко живо същество в леса, поета и леко усукана, без никакво усилие, за нуждите на общността. Така използваха силата си Тъкачите на заклинания: с нежност, но и с настойчивост, запридайки влакната на всички тези енергии на живия живот в нишки на вълшебство и после в магическа тъкан. Той докосна магията с ума си и разбра. Разбра, че силите му нарастват отвъд постижимото за простосмъртния човек, че стават богоподобни в сравнение с онова, което беше смятал, че са пределите на неговата дарба. Много беше постигнал през изминалата година, но знаеше, че още повече му предстои да научи. И все пак, с такова наставничество вече се беше добрал до средства да намира сам нови, други източници на познание. Разбираше вече, че е възможно постигането на тайни, познати само на най-велики майстори — да преминаваш между световете единствено със силата на волята си, да се придвижваш през времето, дори да измамиш самата смърт. И наред с това разбиране знаеше, че един ден ще достигне пътя към овладяването на тези тайни. Стига да имаше достатъчно време. А времето беше скъпо. Листата на дърветата зашумоляха под полъха на далечния черен вятър. Мъжът в черното втренчи тъмните си очи в реещото се срещу него същество и двамата отдръпнаха умовете си от матрицата. И със силата на ума си човекът в черния халат промълви: „Нима толкова скоро, Акайла?“

Другият се усмихна и светлосините му очи засияха с вътрешна светлина — светлина, която така бе стреснала мъжа в черното при първата им среща. Сега вече знаеше, че тази светлина иде от дълбините на една сила, недостижима за никое друго смъртно същество във вселената, освен само за още едно. Но тази тук бе различна — не поразяващата мощ на другия, а утешителната, лечебна сила на живота, на любовта и ведростта. Това същество наистина беше едно цяло с всичко около себе си. Да се взреш в тези сияещи очи означаваше да придобиеш цялост, а усмивката му носеше безмерна утеха. Но мислите, преодолели разстоянието между двамата, докато леко се снишаваха към земята, тревожеха. „Вече мина цяла година. Щеше да е по-добре за всички нас да имаше повече време, но времето тече по своя воля, а ти навярно вече си готов.“ А след това, с оттенък в мисълта, за който мъжът в черния халат вече бе разбрал, че е хумор, древното същество добави гласно: