Реймънд Фийст - Кралският корсар

Този труд нямаше да може да се осъществи без богатото въображение на приятелите от клуба „Четвъртък вечер“ и по-сетнешния „Петък вечер“. Стив А., Ейприл, Джон, Анита, Рич, Етан, Дейв, Тим, Лори, Джеф, Стив Б., Конан, Боб и още мнозина, които се включиха през годините и придадоха на Мидкемия пълнокръвния облик, който сам човек трудно би могъл да постигне.

Благодаря на Джани Вуртс, че ми позволи да се уча от нея, докато работехме заедно близо седем години. И на Дон Майц за неговото въображение, майсторство и артистизъм, и затова, че подкрепяше избора на Джани.

През годините работех с различни редактори от „Дабълдей“ и „Графтън“, сега „Харпър Колинс“. Специални благодарности на Джана Силвърстейн и „Бантам Дабълдей Дел“, за това, че поеха тегобите на общата ни работа, и на Джейн Джонсън и Малкълм Едуардс от „Харпър Колинс“, че поеха нещата от своите предшественици и ги продължиха със същия ритъм. Също и на онези, чиито имена съм споменавал и преди от двете издателства, някои от които вече са се заловили с други проекти, но които не са забравени. От продажбите и маркетинга, през рекламата и промоциите, до онези, които просто прочитаха книгите и казваха добри думи за тях на своите сътрудници — на всички вас, благодаря. Много от вас помогнаха със своята грижа и любов, за да стане трудът ми успешен.

Бих искал да благодаря и на някои хора, които никога досега не съм споменавал: на Трес Андерсън и неговия екип, на Боб и Филис Вайнберг, и на Руди Кларк и хората му, които направиха много повече от това да продават книгите ми — те събудиха ентусиазма и помогнаха трудът да изпъкне сред множеството от самото начало.

Както винаги, дължа благодарности на Джонатан Матсън и на всички от „Харолд Матсън Къмпани“ за повече от професионалните им делови съвети.

Най-вече благодаря на Катлин С. Старбък, която вложи време и грижа всичко това да продължи хода си. Нямаше да успея без нейната обич, подкрепа и мъдрост.

Реймънд Е. Фийст

Сан Диего, Калифорния

Февруари, 1992

Гуда се протегна.

През вратата зад него долетя женски глас:

— Спрете вече де!

Бившият охранник на кервани отпусна гръб на облегалката на стола и изпружи крака върху парапета на верандата. Обичайните вечерни крясъци зад гърба му продължиха.

Докато богатите търговци се отбиваха в по-големите странноприемници в града, възможно по-близо до двореца, „Очукания шлем“, собственост на Гуда Буле, разчиташе на по-грубовата клиентела: колари, наемници, селяци, докарали стоката си в града, и войничета от околността.

— Градската стража ли искате да викна? — извика жената откъм гостилницата.

Гуда, все още як мъж, имаше достатъчно работа по поддръжката на хана, така че не беше надебелял, а и оръжията си поддържаше добре — често му се налагаше да изхвърля развилнели се клиенти.

Вечерите, малко преди ядене, му бяха любимата част от деня. Седнал в стола си, можеше да си гледа залеза над залива Елариал — как ярката дневна светлина преминава в сумрачно червено и оцветява белите сгради с меки оранжеви и златисти оттенъци. Това беше едно от малкото удоволствия, които бе успял да запази в иначе изпълнения си с ежедневни грижи живот. От сградата вътре се чу силен трясък и Гуда едва се сдържа да не стане и да не влезе да въведе ред. Е, жена му щеше да го извика, ако се наложеше да се намеси.

— Пръждосвайте се оттук! Вървете да се биете навън!

Гуда извади едната от двете си ками, които винаги носеше на колана си, и почна разсеяно да я лъска. Откъм гостилницата се разнесе дрънчене на счупени съдове. Скоро след това се чу момичешки писък, а после — удари на юмруци по нечие тяло.

Гуда продължи да лъска с парцала острието на камата, все така загледан в залеза. Вече бе почти шестдесетгодишен, лицето му бе заприличало на стара кожена карта, по която личаха годините служби по керваните, битки, много лошо време и още по-лоша храна и лошо вино — и над тази карта стърчеше един многократно чупен нос. Повечето му коса горе беше опадала и му бяха останали само сивите кичури, почващи някъде от средата между темето и ушите. Никога не беше минавал за красавец, но все пак имаше нещо у него — една спокойна и открита прямота, която караше хората да му вярват и да го харесват.

Погледът му се рееше над залива — към сребристорозовите лъчи на слънчевия заник, искрящи над смарагдовите вълни, към чайките и гларусите, които с писък се гмуркаха, за да уловят вечерната си плячка. Дневният зной си беше отишъл, заменен от мекия прохладен бриз откъм пристанището, смътно просмукан с мириса на морска сол, и за миг той се зачуди дали човек с неговото долно потекло би могъл да мечтае за по-хубав живот от този. После примижа към сърдиточервения блясък на слънцето, докосващо линията на хоризонта, защото от запад по пътя към малкия хан много целенасочено крачеше някой.