Реймънд Фийст - Кралският корсар

Отначало не беше нищо повече от черно петънце на пурпурния фон на гаснещото слънце, но скоро фигурата започна да добива по-ясни черти. Нещо в този все още далечен силует предизвика лек сърбеж някъде отзад в мозъка на Гуда и присвитите му очи се съсредоточиха върху уверено приближаващия се странник. Насам идваше слаб кривокрак мъж, облечен в прашен и дрипав син халат, завързан над едното му рамо. Приличаше на исаланец, една от народностите в южната част на империята на Велики Кеш. Носеше през рамо стара торба и се подпираше на дълга тояга.

Когато мъжът се приближи толкова, че да се види вече ясно и лицето му, Гуда се помоли наум: „Богове, само не и той.“

Щом Гуда стана от стола си, откъм гостилницата се разнесе женски вой. Човекът стигна до верандата и свали торбата от рамото си. Бял пух обкръжаваше иначе плешивата му глава. Лицето — приличаше на глава на лешояд — бе много сериозно, но след миг на него се изписа широка усмивка. Очите — две тесни черни цепки — блеснаха и мъжът каза с гробовен и много познат тон:

— Портокал искаш ли?

Бръкна в торбата и извади от нея два големи портокала.

Гуда хвана плода, който му подхвърлиха и отвърна:

— Накор, какво, в името на Седемте най-долни кръга на ада, те води насам?

Исаланецът Накор, ловък картоиграч, тарикат, в известен смисъл магьосник и несъмнен сбърканяк според преценката на Гуда Буле, беше някогашен спътник на бившия наемник. Преди девет години съдбата ги беше запознала и събрала с един млад скитник, който бе успял да убеди Гуда — самият Накор нямаше нужда от убеждаване — да тръгнат за град Кеш, което пътуване ги беше въвлякло в сърцевината на убийства, висша политика и опит за държавна измяна. Въпросният скитник се беше оказал принц Боррик, наследникът на трона на Островното кралство, а Гуда беше излязъл от това изпитание с достатъчно злато, за да може да си намери този хан, вдовицата на бившия му собственик и най-пищните залези, които бе виждал. Беше си пожелал никога повече в живота си да не преживява нещо подобно на онова пътуване. Но сега сърцето му потъна в петите, защото разбра, че това негово желание най-вероятно ще се провали.

— Дойдох да те взема — каза кривокракият дребосък.

Гуда въздъхна. Откъм отворената врата на гостилницата изхвърча бирена чаша. Накор я улови ловко във въздуха и каза:

— Добре се бият хората вътре. Колари ли са?

Гуда поклати глава.

— Тая вечер гости няма. Това са просто седемте дечица на жена ми. Съсипват гостилницата, както обикновено.

Накор остави торбата си, скочи на перилото на верандата и каза:

— Ами я дай нещо за хапване, че ще тръгваме.

Гуда, който отново се беше захванал да лъска камата, го изгледа накриво.

— Къде да тръгваме?

— За Крондор.

Гуда затвори очи за миг. Единственият, когото познаваха от Крондор, беше принц Боррик.

— Това моето в никакъв случай не може да се нарече съвършен живот, Накор, но предпочитам да си остана тук. Хайде, разкарай се.

Дребосъкът захапа портокала си, откъсна със зъби голямо парче от кората и го изплю. Впи зъби в сърцевината на плода и засмука шумно. После отри уста с опакото на ръката си и рече:

— Доволен си от това?

И посочи вратата, откъм която се носеше детски рев, придружен от викове и трошене.

— Е, труден животец е понякога, но пък много рядко се случва някой да се опитва да ме убие — отвърна Гуда. — Знам къде спя всяка нощ, ям добре и се къпя редовно. Жена ми е грижовна, а дечицата… — Замълча, прекъснат от друг детски вой, последван от възмутен бебешки рев. След това погледна Накор и попита: — Знам, че ще съжалявам, че съм попитал, но защо трябва да ходим в Крондор?

— Да видим един човек.

— Едно нещо съм запомнил у тебе, Накор. Никога не отегчаваш човек с излишни подробности. Кой човек?

— Не знам. Но като идем там, ще разберем.

Гуда въздъхна.

— Когато те видях последния път, беше тръгнал на север от град Кеш, на път за острова на магьосниците, Звезден пристан. Беше със син халат от чудесна тъкан, конят ти беше черен пустинен жребец, струващ колкото едногодишната заплата на охранник, а кесията ти беше тъпкана с имперско злато.

Накор се засмя.

— Конят яде лоша трева, хвана колики и умря. — Опипа мръсния си дрипав халат. — Пелерината все се закачаше в разни неща и взех че я хвърлих. А халатът все още си го нося. Ръкавите му бяха много дълги, затова ги скъсах. Влачеше ми се по земята и все се спъвах, затова го скъсих с камата си.

Гуда изгледа опърпаната фигура на бившия си приятел и каза: