Реймънд Фийст: Кралският корсар

— Могъл си да се позволиш услугите на някой шивач.

— Много зает бях. — Погледна към тюркоазеното небе, прошарено с розови и сиви облаци, и каза: — Похарчих всичките си пари, а в Звезден пристан ми омръзна. Реших да ида в Крондор.

Зарязал всякаква сдържаност, Гуда каза:

— Последния път, когато гледах карта, видях, че пътят от Звезден пристан до Крондор през Елариал е доста дълъг.

Накор сви рамене.

— Трябваше да те намеря. Затова се върнах в Кеш. Ти нали каза, че може да идеш в Яндовай, затова отидох там. После ми казаха, че си отишъл във Фарафра, затова отидох там. После ходих да те търся в Дракони, в Каралян и накрая — тук.

— Изглежда, си бил решил на всяка цена да ме намериш.

Накор се наведе към него и гласът му се промени; Гуда го беше чувал преди да заговаря с този тон и знаеше, че това, което се кани да каже, ще е важно.

— Големи неща, Гуда. Не ме питай защо; и аз не знам. Да речем само, че понякога виждам някои неща. Трябва да дойдеш с мен. Ще отидем в места, където малко хора от Кеш са ходили. Хайде, взимай си меча и вързопа и тръгвай с мен. Утре тръгва един керван за Дърбин. Намерил съм ти работа като пазач; хората още помнят Гуда Буле. От Дърбин може да намерим кораб за Крондор. Трябва бързо да стигнем там.

— И защо ли изобщо те слушам? — каза Гуда.

Накор се ухили и гласът му отново стана подигравателен.

— Щото ти е омръзнало, нали?

Гуда се заслуша в рева на най-дребното си доведено отроче, причинен от издевателствата на шестте му братчета и сестрички, и рече:

— А бе, не че нещата тук са чак толкова забавни… — Чу се още един писък и той добави: — … или чак толкова мирни.

— Хайде. Кажи довиждане на жената и да тръгваме.

Гуда стана със смесено чувство на примиреност и нетърпение, обърна се към дребосъка и каза:

— Ти по-добре иди в кервансарая и ме изчакай. Ще трябва да пообясня някои неща на жена си.

— Женени ли сте? — попита Накор.

— Така и не ни остана време от толкова работа.

Накор се ухили.

— Тогава й остави малко пари — ако ти е останало нещо, — кажи й, че ще се върнеш и се махай. Тя само след месец ще си намери друг мъж, който да седи в твоя стол и да спи в нейното легло.

Гуда се задържа за миг пред прага, загледан в светлината на потъващото зад хоризонта слънце и въздъхна:

— Ще ми липсват залезите, Накор.

Исаланецът, все така ухилен, скочи от перилото, взе си торбата и я преметна през рамо.

— Има залези и над океаните, Гуда. Велики гледки и още по-велики чудеса за очите.

И без повече приказки се обърна и тръгна по пътя към Елариал.

А Гуда Буле влезе в хана, който беше наричал свой дом близо седем години, и се зачуди дали изобщо някога ще се върне тук.

Наблюдателят посочи.

— Лодка право напред!

Амос Траск, адмирал на флотата на принца, изрева:

— Какво?

Стоящият до адмирала лоцман, който водеше флагманския кораб на принца на Крондор „Кралски дракон“ към кея, извика на помощника си при носа:

— Разкарайте ги!

Помощник-лоцманът, младеж с мрачно лице, викна в отговор:

— Но те веят кралския герб!

Амос Траск избута безцеремонно лоцмана настрани. Все още як и с бичи врат, макар и над шестдесетгодишен, той се забърза към носа с уверената крачка на човек, прекарал повечето си живот в морето. Беше командвал флагманския кораб на принц Арута близо двадесет години и можеше да го докара до кея и със затворени очи, но обичаят изискваше присъствието на пристанищния лоцман. Амос не обичаше да предава командването на кораба си в ръцете на никого, най-малкото пък на някой чиновник, още повече че второто изискване за тази служба бе човекът непременно да има опърничав характер. Първото, изглежда, беше да е женен за една от многобройните сестри и дъщери на началника на пристанището.

Стигна при носа и се загледа напред. Тъмните му очи се присвиха и огледаха разиграващата се сцена. Докато корабът се плъзгаше към кея, една мъничка платноходка с дължина не повече от петнадесет стъпки се опитваше да се промуши в отвора пред него. Отгоре на мачтата лениво се поклащаше малък флаг, подобен на този на принца на Крондор. Двама младежи отчаяно се бореха с платното и кормилото, като единият се мъчеше да задържи посоката колкото може по към кея, а другият се оправяше с платното. И двамата се смееха на импровизираната надпревара с „Кралски дракон“.

— Николас! — ревна Амос, когато момчето на платното му махна. — Идиот такъв! Ние ви отрязваме вятъра! Завийте! — Момчето при кърмата се ухили нагло. — Трябваше да се сетя — каза Амос на помощник-лоцмана, а на хилещото се момче извика: — Хари! Луда главо такава! — Вдигна глава, видя, че платната вече са скъсени, и отбеляза: — Поели сме към пристанището, нямаме място къде да завием дори и да искаме, а да спрем не можем.