Реймънд Фийст: Кралският корсар

Всички кораби, идващи в Крондор, хвърляха котва посред залива и изчакваха да ги изтеглят на буксир до кейовете. Амос беше единственият с достатъчно висок ранг, който можеше да си позволи да унизи пристанищния лоцман, като свие платната в последния момент и пристане на кея. Гордееше се с това, че винаги стига до подходящото място за хвърляне на въжетата, без нито веднъж да се блъсне в кейовете или да му потрябва буксир. За двадесет години беше приставал стотици пъти с този кораб, но никога и с две щури момчета, които да си играят игрички пред носа. Загледа се напред към малката платноходка, която сега забавяше скоростта си още по-бързо, и каза:

— Кажи ми, Лорънс, как се чувстваш като човек, който трябва да потопи най-младия син на принца на Крондор?

Лицето на помощник-лоцмана пребледня и той закрещя на двете момчета бързо да се дръпнат настрана.

Амос поклати глава и се облегна на перилото. Прокара длан по почти олисялото си теме: сивата коса около него — някога тъмна и къдрава — бе вързана на врата му в моряшка опашка. След продължилото само миг усилие да не обръща внимание на това, което правеха момчетата, Амос се предаде и се наведе, за да може да вижда над бушприта. Точно пред тях Николас натискаше здраво, запънал единия си крак в основата на мачтата, другия бе опрял в носа на кораба. Изглеждаше уплашен. Амос чу вика му:

— Хари! Бързо към кея!

Амос кимна в мълчаливо съгласие, защото ако Хари дръпнеше наистина рязко към кея, малката платноходка щеше да се люшне и да се отцепи от надвисналото над нея туловище на кораба, щеше да се раздруса, може би да я залее вълната, но момчетата поне щяха да оживеят. А ако се понесяха на щирборд, щяха да бъдат премазани между туловището на кораба и бързо приближаващите се греди на кея.

Помощник-лоцманът извика:

— Принцът ни прегражда пътя!

— Ха! — поклати глава Амос. — Оставят ни да ги избутаме ние в кея, искаш да кажеш. — Събра дланите си на фуния и изрева: — Хари! Бързо към кея!

В отговор младият скуайър нададе боен вик, борейки се с кормилния лост, за да задържи лодката точно пред корабния нос.

— Все едно че крепят топка на върха на меч — въздъхна Амос. Скоростта на кораба и местоположението му показваха, че е време да се приготвят въжетата.

Отдолу се носеше възбудения рев на Хари — бързо движещият се кораб тласкаше лодчицата напред.

— Принцът държи лодката челно — викна помощник-лоцманът. — Бори се, но успява.

— Приготви носовите въжета! — извика Амос. — Кърмовите въжета в готовност! — Моряците край носа и кърмата се приготвиха да метнат въжетата на докерите по кея.

— Адмирале! — викна възбудено Лорънс.

Амос затвори очи.

— Не искам да го чуя.

— Адмирале! Изгубиха контрол! Обръщат на щирборд!

— Казах, че не искам да го чуя. — Амос се извърна към помощник-лоцмана, който се беше вцепенил от ужас. В следващия миг се чу трясъкът на кършещата се между кораба и гредите на кея лодка, разнесоха се и паникьосаните викове на хората по кея.

— Не беше по моя вина — проплака помощник-лоцманът.

Амос се озъби злобно.

— Ще свидетелствам на процеса ти. Сега се погрижи за въжетата, иначе ще се натресем. — И като видя, че паникьосаният мъж не го чува, извика: — Мятай носовите въжета.

Секунда по-късно помощник-лоцманът извика да подадат и кърмовите въжета и моряците ги замятаха към чакащите долу. Корабът беше убил почти напълно инерцията си и когато въжетата се изпънаха, спря окончателно. Амос извика:

— Вържи всички въжета! Пускай трапа!

Погледна надолу в кипналата вода между кораба и кея, видя мехурите между вихрещите се парчета дърво, въжета и платно и изрева към тълпата на пристана:

— Хвърлете им едно въже на ония идиоти под кея, докато не са се удавили!

Докато Амос слезе от кораба, двамата младежи вече се бяха покатерили на кея. Амос се приближи до тях и ги изгледа свирено.

Николас, най-младият син на принца на Крондор, стоеше леко приведен надясно. Подметката на левия му ботуш беше малко по-висока, за да компенсира деформираното му по рождение стъпало. Иначе Николас беше добре сложен, строен седемнадесетгодишен младеж. Приличаше на баща си по скулестото лице и тъмната си коса, но му липсваше силата на принц Арута, макар да не му отстъпваше по бързина. Беше наследил благия нрав и добродушното поведение на майка си, заради което очите му изглеждаха някак по-различни от тези на баща му, въпреки че бяха точно толкова тъмнокафяви. И в момента беше много смутен.