Реймънд Фийст - Принц на кръвта

Двамата бяха близнаци — високи по шест стъпки и половин педя отгоре, и здравеняци на вид. И двамата бяха дошли на масата въоръжени с рапири — отново предпочитание на майстори или на глупаци. Откакто преди двадесет години на трона на Крондор бе дошъл принц Арута, рапирите бяха станали предпочитаното оръжие — носеха се по-скоро заради модата, отколкото като средство за оцеляване. Но тези двамата нямаха вид на глезльовци, перчещи се с оръжията си като с декоративни дрънкулки. Бяха облечени като прости наемници, все едно че току-що са привършили службата си в охраната на някой керван. Туниките и кожените им жакети още пазеха прахта от пътя, а червеникавокафявите им коси бяха сплъстени. И двамата бяха небръснати. Но макар дрехите им да бяха груби и прашни, снаряжението и оръжието им изглеждаше прецизно поддържано; можеше и да не бяха имали време да спрат, за да се изкъпят и изперат, но все бяха намирали по някой час да се погрижат за най-важното. Видът им беше съвсем истински, ако се изключеше едно смътно познато чувство, което караше войника да изпитва леко притеснение: и двамата не говореха с грубата реч, присъща на прости наемници, а по-скоро с изисканото, енергично остроумие, характерно за хора, прекарали живота си в дворцова среда, а не в боеве с крайпътни разбойници. И освен това бяха млади, почти момчета.

Братята се бяха включили в играта с охота, поръчваха си халба след халба студен ейл и загубите им ги забавляваха не по-малко от печалбите, но сега, когато залогът в играта растеше, станаха сериозни и мрачни. Споглеждаха се от време на време и войникът беше сигурен, че си споделят нещо без думи, както често става при близнаци.

Войникът поклати глава.

— Без мен. — Хвърли картите и едната подскочи и се показа за миг, преди да падне на масата. — След час ме чака дежурство; трябва да се връщам в казармата.

Разбираше със сигурност, че белята е неизбежна и че ако се задържи, докато настъпи, нямаше да успее да се прибере навреме. А дежурният сержант не бе от хората, които приемат снизходително подобни извинения.

Очите на контето се извърнаха към първия от двамата братя.

— Плащаш ли?

Когато войникът се приближи до вратата, мерна двамата мъже, застанали тихо в ъгъла. Бяха се загърнали в широки наметала и лицата им бяха леко прикрити под сенките на качулките, въпреки че вътре все пак беше топло. И двамата си даваха вид, че следят спокойно играта, но очите им шареха по всяко кътче в гостилницата. Те също се сториха някак познати на войника, макар че не можеше да определи откъде и с какво точно. И в стойката им имаше нещо особено, сякаш всеки момент бяха готови да скочат и да се задействат, което допълнително убеди войника, че е крайно време да се връща в градската казарма. Той открехна вратата на гостилницата, излезе и я притвори зад себе си.

Мъжът, който стоеше по-близо до вратата, се обърна към другаря си и лицето му се освети смътно от светлината на фенера над него.

— По-добре излез. Скоро ще се почне.

Приятелят му кимна. През двадесетте години дружба се бе научил да не оспорва усета на приятеля си да надушва всяка предстояща неприятност в града, така че бързо излезе след войника.

А на масата наддаването стигна до първия от двамата братя. Той направи физиономия, уж затруднен в избора си. Контето повтори:

— Е, играеш ли, или се отказваш?

— Ами — отвърна младежът, — възниква един малък проблем. — Обърна се към брат си. — Ерланд, готов съм да се закълна в Асталон Добросъдния, че видях синя дама, когато войникът си хвърли картите.

— Че какво? — отвърна близнакът му с крива усмивка. — Защо това да е проблем, Боррик?

— Защото и аз държа синя дама.

Тонът на разговора вземаше опасна посока и зяпачите около масата взеха да се отдръпват. Обсъждането кой какви карти държи не влизаше в правилата.

— Не виждам никакъв проблем — отбеляза Боррик. — В колодата има две сини дами.

А Ерланд каза със зла усмивка:

— Проблемът е, че нашият приятел отсреща — той посочи контето — също има синя дама, която се показва от ръкава му.

Мъжете наоколо се отдръпнаха колкото може по-надалече от игралната маса и гостилницата се взриви. Боррик скочи от стола си, хвана ръба на масата и я рязко я преобърна, принуждавайки контето и двамата му съучастници да се дръпнат. Ерланд вече бе извадил рапирата си и една дълга кама, докато контето измъкваше сламанката.

Единият от двамата моряци оплете крака и залитна. Докато се мъчеше да се изправи, Боррик го ритна в брадичката и той се срина на пода. Контето скочи напред и злобно замахна със сабята към главата на Ерланд. Ерланд ловко парира с камата, нападна с не по-малка злоба разкрилия се противник и той едва успя да отбегне удара.