Реймънд Фийст: Гневът на Лудия бог

Отново протегна менталните си сетива. Бавно и полека, готова да ги оттегли в мига, в който докоснат нещо разумно, за да не я усетят мъчителите.

Видя, че дрехите й са метнати в един ъгъл на стаята, и бързо се облече. Нямаше проблем да се появи гола в Залата на Събранието, а и цураните не се притесняваха от голотата, за разлика от повечето култури на Мидкемия, но щеше да е някак лишено от достойнство.

Поколеба се. Времето течеше, но тя искаше да остане още малко и да се върне в Събранието с повече информация. За момент се зачуди дали да не направи заклинание за невидимост и да остане в сферата. Не, все пак щеше да е по-добре да предупреди магьосниците и да се върне с пълната им мощ.

Затвори очи и пробва да усети купола над себе си. Беше болезнено и се наложи да се отдръпне бързо, но успя да научи достатъчно. Това беше границата между първата и втората реалност, или поне тази част, която дасатите бяха пренесли на Келеуан. Щеше да успее да я прекоси, но първо трябваше да се подготви.

Зачуди се колко ли от мъчителите й са наоколо и изпрати лека частица от възприятията си, за да долови жизнените енергии. Ако се контролираше, нямаше да вдигне тревога. Ето един. Чувството беше, сякаш бузата й бе докосната от дребно семенце, понесено от вятъра. Побърза да се отдръпне, преди да я усетят. След още няколко опита се увери, че в купола има само двама жреци.

Пое си дълбоко дъх и се приготви за действие. След това се поколеба.

Знаеше, че най-разумно ще е да избяга, да предупреди Събранието и да се върне с достатъчно магьосници, за да отблъснат тази атака. Но част от нея искаше да научи повече за нашествениците, за да разбере по-добре срещу какво са изправени. В случай, че Пъг не се завърнеше от света на дасатите. Мисъл, която я ужасяваше.

Беше сигурна, че може да се справи с двамата жреци и да вземе единия в плен. С радост щеше да отвърне на гостоприемството, което й бяха оказали. Предполагаше, че Варен се е върнал в Събранието и е обяснил на останалите, че тя просто се е прехвърлила спешно на Мидкемия. Можеше да минат седмици, преди изчезването й да се установи и да се повдигнат въпроси. Секретността, с която действаха агентите на Конклава, беше и недостатък. Вероятно щеше да мине месец, преди да я потърсят.

Проучи най-близката „стена“. Опитваше се да долови ритъма на енергиите. Бягството нямаше да е лесно, защото не познаваше околния терен, а един далечен скок през тази бариера чак до Събранието беше доста рисков.

Реши да се пренесе до един близък хълм, където растяха красиви цветя. Гледката й бе направила впечатление малко преди да стигнат поляната с купола.

Внезапно долови нечие присъствие и се обърна. Единият дасатски жрец насочваше някакво устройство към нея. Миранда се постара да използва всичко научено за магията на това място и хвърли срещу него заклинание, което трябваше просто да го зашемети. Вместо това енергията сякаш изригна от нея и помете дасата през завесата от невидима сила.

Зад завесата имаше стена от някакво чуждопланетно дърво. Тялото на жреца я пръсна и влетя в съседното помещение. Миранда за момент погледна кървавата следа и й направи впечатление, че е по-скоро оранжева, а не червена.

Неочакваната мощ на атаката имаше едно предимство — вторият жрец бе съборен на пода от удара с отблъснатото тяло.

Миранда бързо се приближи и установи, че първият е мъртъв, а вторият е загубил съзнание. Огледа се набързо, да не би някой да е убегнал на сетивата й, но в крайна сметка беше сама, с един труп и един потенциален пленник.

Най-сетне имаше пълна видимост към целия затвор. Сферата беше с диаметър стотина стъпки, преградена на помещения с дървени стени и завеси. Имаше два нара, маса с пособия за писане, още една от странните каменни лампи и сандък. Подът беше покрит с вълнена черга. Миранда се огледа и видя цял куп непознати предмети. Това, което й убягваше, беше средството за транспортиране между света на дасатите и Келеуан. Очакваше нещо обемно, от типа на цуранските машини за разломи или поне някакъв пиедестал, на който да се стъпва, но не успя да открие нещо очевидно.

Беше ядосана и усети, че започва да кипва. Как смееха тези същества да нахлуват в света й и да го нападат? Миранда имаше избухлив характер, наследство от майка й. Цял живот се стараеше да го контролира, но когато избухнеше, единственият избор на близките й беше да я оставят на мира.

На пода се бе разпиляла купчина пергаменти и Миранда набързо събра цял наръч. Какво ли беше написано на чуждоземния език? Може би нещо, което да хвърли светлина върху предстоящите събития?