Адриан Рогоз: Цената на бездната

В момента, в който планетата се появи в илюминатора като питащо око, Дав Богар съзря опасността, но той или не пожела, или не можеше да се върне: гравитацията се беше увеличила толкова много, че космическият кораб трябваше да кацне. Завладя го измамливо лошо настроение, нещо подобно на глад, който пресича желанието за ядене. За Дав обаче дори този странен и обезпокояващ признак, бе само повод да се одързости. Това положително се дължеше на дългото въздържание, но и на причина, стояща по-високо от въздържанието или по-дълбоко: леката му смахнатост. Така че той спокойно направи маневрите, необходими за кацането, дори зърна ухиленото си лице в наклонения блясък на командния лост. „Безумеца на въздушното пространство!“ — спомни си той прякора, който се бе утвърдил в границите на една четвърт от Галактиката.

Хиленето му се превърна в детска, обезоръжаваща усмивка, после лицето му стана сериозно. Нямаше какво друго да прави! Трябваше да продължи неумолимо пътя си, както поетът твори стихове, без да може да се откаже, както слънцето свети от собствения си огън.

Преди да докосне почвата, Дав пусна сонда, която бързо му съобщи редица физически данни за планетата. Някои от тях бяха доста подозрителни. Слоят от атмосферата, съдържаща кислород и хелий, не беше много дебел; в замяна на това имаше по-високо налягане, по-голяма плътност, отколкото позволяваше силата на притеглянето. Това несъответствие не разтревожи много Дав; напротив, сякаш по-скоро го зарадва. Странно изглеждаше и релефът. Не се виждаха реки и планини, които можеха да докажат съществуването на някакъв живот, или поне орогенни 1 1 От орогенеза — планинообразуване. Б.р. прояви, нито пък кратери, специфични за мъртвите небесни тела. Повърхността беше покрита с възвишения, обаче те нямаха формата на пресечен конус, а приличаха на безкрайни вериги от хълмове и придаваха на планетата вид на океан, чиито вълни са замръзнали внезапно.

Въздушният кораб заби краката си в почвата, керемиденочервена от лъчите на слънцето, което Дав виждаше ясно през филтъра в отвора на шлема. Нещо го теглеше неудържимо навън. Имаше възможност да се предпази от всякаква позната радиация, но той се ограничи да отстрани само истински вредните лъчи. Още не можеше да съобрази до каква степен тази притегателна сила идва отвън и доколко се увеличава от собственото му огромно нетърпение. Впрочем каква наивност беше да вярва, че тъкмо сега, след толкова горчиви разочарования, е открил мястото на своите търсения! Но именно тази неизчерпаема наивност му вдъхваше сила да обикаля из пространствата, преследвайки една химера.

Ето защо Дав напусна кораба без съжаление и страх. Може би само опасението, че отново ще се разочарова, предизвикваше у него известно раздразнение.

Настани се в малкия си летателен апарат, в който струпа храна и бутилки с вода и въздух за една седмица. Извиси се на голяма височина, за да обхване по-широка гледка, и полетя над безкрайните извивки на хълмовете, които сега му се струваха досущ като гигантски гънки.

На хоризонта към югозапад съзря някакви тъмни точки! Като се приближи, Дав разбра, че са космически кораби. В далечината забеляза и други. Все повече неподвижни кораби се нижеха върху почвата като гора от менхири. Вероятно бяха няколко хиляди. Дотук сякаш всичко се покриваше с приказките на Гутрие. Дали съществува и отворът, който всмукваше космонавтите в дълбините на планетата? Дав направи няколко обиколки над мрачния пейзаж. Летеше на малка височина и през далекогледа би могъл да различи даже следи от стъпки. Изведнъж забеляза сред този безжизнен космодром това, което най-много го интересуваше: кратер като фуния с грапави вътрешни стени.

Обладан от същото двойно усещане, че нещо го привлича и тласка едновременно, Дав кацна недалече от голямото гърло; ако легендите бяха верни, гърлото щеше да го погълне.