Бърнард Меламъд - Цената на живота

Зимата беше побягнала от градските улици, но лицето на Сам Томашевски, който влезе, препъвайки се, в задната стая на бакалничката си, приличаше на снежна буря. Седнала на кръглата маса, Шура ядеше хляб с домат и сол и като го погледна изплашено, доматът стана още по-тъмночервен. Преглътна току-що отхапаната хапка и се затупа с пухкавия си юмрук по гърдите, за да я прокара надолу. Сам по себе си този жест беше вече скръбен, защото по безмълвния му вид тя разбра, че има неприятности.

— Боже мой — гракна Сам.

Тя изпищя, с което го накара да потрепери и да се отпусне изнурено върху един стол. Шура се бе изправила, вбесена и изплашена.

— Говори, за бога!

— До нас... — изломоти Сам.

— Какво се е случило до нас? — повиши глас тя.

— Откриват магазин!

— Какъв магазин? — викът беше пронизителен.

Той размаха яростно ръце.

— Бакалница откриват до нас.

— Ой! — захапа кокалчетата на пръстите си тя и стенейки, потъна обратно в стола. По-лошо не можеше и да бъде.

Цяла зима празният магазин не им даваше покой. Години наред беше собственост на един италианец обущар, докато на съседната пресечка откриха модерна обущарница. На витрината й двама мъже с червени престилки усърдно размахваха чуковете и всеки спираше да позяпа. Търговията на Пелегрино западна, сякаш някой беше затворил крана. Един ден той погледна обущарския си тезгях и когато всичко по него спря да подскача, той се изпречи пред очите му грозен и празен. Седя неподвижно цяла сутрин, следобед остави чука, който стискаше, надяна сакото си и една стара потъмняла сламена шапка, която един клиент така и не потърси още от времето, когато чистеше и опъваше на калъп шапки, и тръгна да обикаля квартала и да разпитва сред старите си клиенти нямат ли работа за него. Събра всичко на всичко два чифта обувки, едните кафяви, а другите бели за лятото и един чифт дамски пантофки за танц. По същото време Сам откри, че собствените му подметки и токове бяха станали по-тънки от хартия от това, че стоеше с часове на крак — когато вървеше, усещаше студените дъски на пода — та с тях станаха общо три чифта, което беше и цялата работа на г-н Пелегрино за тази седмица — плюс още един чифт за следващата. Когато дойде време да си плаща наема за идния месец, той продаде всичко на един вехтошар и купи бонбони, за да ги продава по улиците, но след време никой не видя повече обущаря — този набит мъж с кръгли очила и щръкнали мустаци, който носеше лятна шапка през зимата.

Когато изнесоха тезгяха и разните други приспособления и в магазина не остана нищо друго освен мивката, грейнала в задната му част,. Сам заставаше от време на време вечер там, и се взираше през витрината, излъчваща тъмнина — всички магазини на пресечката с изключение на неговия бяха отдавна затворили. Често, докато гледаше през прашното стъкло, което му отвръщаше с образа на един бакалин, вторачен навън, той се пренасяше назад в момчешките си години в Каменец-Подолски, където и тримата ходеха на реката. По пътя току ще хвърлят по някой изплашен поглед към високата дървена къща, призрачно тясна, покрита със странен покрив, с две кулички, където някога било извършено зловещо убийство, а сега обитаваха духове. Връщаха се късно, понякога под току-що изгрялата месечина, и заобикаляха на разстояние занемели, вслушани в ненаситното безмълвие на къщата, стая по стая потънала във все по-дълбока неподвижност, а в самата й среда — една яма от кипнало мъртвило, от което, ако се замислиш, изригва злото. Същото беше и в тъмните недра на празния магазин, където са били кроени от кожа и подковани, за да оживеят, толкова много обувки и където толкова много хора бяха оставили нещо от себе си, идвайки и отивайки си, така че дори празнотата на магазина съдържаше някакъв спомен в тяхното присъствие, някакво неизговорено, на все по-тесни кръгове ехо — и в известен смисъл страшното беше точно това. По-късно, когато минаваше край магазина, Сам се страхуваше да надникне вътре и денем дори бързо го заобикаляше, както правеха с обитаваната от духове къща, когато беше момче.

И винаги, щом затвореше очи, празният магазин изникваше в съзнанието му, една дълга, вечно въртяща се черна дупка, така че и в съня си той не спеше, а беше вътре в нея и в главата му се въртеше: ами ако ми се случи и на мен? Ами ако след двайсет и седем години робски труд (още преди години трябваше да се откаже), ами ако след всичко това собственият ти магазин, там, където си търгувал.