Бърнард Меламъд - В пенсия

Напоследък беше започнал да изучава старогръцката си граматика отпреди петдесет години. Четеше Булфинч и искаше да препрочете „Одисеята“ на гръцки. Животът му се беше променил. Спеше по-малко в последно време, а сутрин ставаше и се взираше в небето над Гремърси парк. Наблюдаваше облаците, докато започнеха да приемат очертания, върху които можеше да размишлява. Обичаше странните, обитавани от призраци кораби, обичаше да гледа митичните птици и животни. Беше забелязал, че когато съзерцава тези очертания сред облаците и успее да съсредоточи мислите си за известно време върху тях, сутрешната му депресия сякаш става по-лека. Д-р Морис беше на шейсет и шест години, лекар, пенсиониран от две години. Закри частната си практика в Куийнз и се премести в Манхатън. Оттегли се след сърдечен удар, не твърде тежък, но все пак достатъчно тежък. Беше първият му инфаркт и той се надяваше да е последният, макар че си пожелаваше, когато му дойде времето, бърз край. Жена му беше умряла, а дъщеря му живееше в Шотландия. Пишеше й два пъти месечно и получаваше два пъти месечно вести от нея. И въпреки че имаше няколко приятели, които посещаваше, следеше медицинските списания и обичаше музеите и театъра, общо взето трябваше да се бори със самотата. И беше загрижен за бъдещето, бъдеще, обладано от старост.

Обикновено след лека закуска той се обличаше топло и излизаше на разходка из Скуеър. Това беше лесната част от разходката. Излизаше дори когато беше много студено или неприятно дъждовно, или беше навалял няколко инча сняг и трябваше да се придвижва много внимателно. След Скуеър той пресичаше улицата и се спускаше по Ървинг Плейс, висок силует с шапка и бастун, за да си вземе „Таймз“. Ако времето не беше твърде лошо, продължаваше по улица Четиринаисета, заобикаляше към Парк Авеню Южна, нагоре по Парк и после по Двайсета Източна обратно към високия блок от бял камък, в който живееше. Напоследък рядко поемаше в друга посока, макар че когато тръгваше на дългата разходка, спираше поне веднъж по пътя, понякога пред някой магазин между две пресечки, друг път на някой уличен ъгъл, и се питаше къде другаде би могъл да отиде. Това беше трудната част от разходката. Трудното беше в това, че беше абсолютно все едно в коя посока ще тръгне. Сега съжаляваше, че се пенсионира. Съзнаваше по-ясно възрастта си, откакто излезе в пенсия, въпреки че шейсет и шест не е осемдесет. И все пак беше стар. Преживяваше мигове на болезнено страдание.

Една сутрин след правоъгълната си дълга разходка под дъжда, той намери писмо на гумената изтривалка под редицата пощенски кутии във входа на блока. Беше тесен, дълбок вход с колони от имитация на зелен мрамор и няколко обемисти стола, на които рядко някой сядаше. Д-р Морис беше видял млада жена с дълга коса, с бял шлифер и кафеникава чанта през рамо, с прозрачен найлонов чадър да се спуска бързо по стълбите към входа и да излиза точно когато той влизаше. Всъщност той й отвори вратата и усети полъха на дръзкия й парфюм. Не си спомни да я е виждал преди и изпита моментно объркване при мисълта коя ли е. По-късно си представи как тя изважда писмото от пощенската си кутия, чете го припряно, а после го слага в кафеникавата си платнена чанта, преметната през рамото й, където обаче беше пъхнала само плика, а не и писмото.

То бе паднало на земята. Представи си всичко това, докато се навеждаше да го вземе. Представляваше сгънат лист плътна бяла хартия, изписан с черно мастило от мъжка ръка. Лекарят го разгъна и се взря в него, без да може да разчете нито обръщението, нито съдържанието. Налагаше се да си сложи очилата и той си помисли, че Флеърти, портиерът и обслужващият асансьора, може да го види, ако асансьорът внезапно слезе. Естествено Флеърти можеше да помисли, че докторът чете собствената си поща, само че като се има предвид каква беше тя, той никога не я четеше в коридора. Не искаше човекът да си помисли, че чете чуждо писмо. Мина му през ума да му даде писмото и да му опише младата жена, която го беше изпуснала. Вероятно той би могъл да й го предаде? Но поради някаква причина, неясна в момента и за самия него, докторът пъхна писмото в джоба си, за да го занесе горе и да го прочете. Ръката му се разтрепери, а сърцето му се разтуптя със скорост, която го разтревожи.

След като лекарят извади собствената си поща от кутията — нищо повече от няколко медицински брошурки, които държеше в ръката си -Флеърти го качи на петнайсетия етаж. Флеърти сменяше нощния портиер в осем сутринта, а него го сменяха в четири следобед. Беше слаб човек на шейсет години с рядка бяла коса на полуплешивата си глава, който бе загубил част от челюстта си под лявото ухо след две операции на костта. Изчезваше за няколко месеца, после се връщаше, долната част от лявата страна на лицето му хлътваше все повече и въпреки това то не бе неприятно за гледане лице. Макар портиерът да не говореше никога за болестта си, лекарят знаеше, че не е приключил с рака на челюстта, и естествено не му го казваше, но усещаше, когато човекът прикриваше болката си.