Бърнард Меламъд: Сребърната корона

Ганс, бащата, лежеше в болница. Различните лекари казваха различни неща, развиваха различни теории. Говореше се за някакво изследване по оперативен път, но се опасяваха, че може да го убие. Един лекар каза, че е рак.

— На сърцето — додаде старецът горчиво.

— Не е възможно.

Младият Ганс, Албърт, гимназиален учител по биология, обикаляше следобед улиците покрусен. Какво може да направи човек срещу рака? Подметките му се изтъркаха от ходене. Лесно се дразнеше, ядосваха го войната, атомната бомба, замърсяването на околната среда, смъртта — явно това бе от напрежението и тревогите около болестта на баща му. Подлудяваше го обстоятелството, че не може нищо да направи за него. Цял живот не беше направил нищо за него.

Една колежка, учителка по английски, с която беше спал навремето, момиче, видимо състаряващо се, го посъветва:

— Ако лекарите не могат, Албърт, защо не опиташ с някой баяч? Разни хора знаят разни неща, никой не знае всичко. Особено за човешкото тяло.

Албърт се изсмя унило, но се вслуша. С кого да се съгласиш, когато и специалистите не са съгласни помежду си? Когато си опитал всичко, какво друго ти остава?

Един следобед, след дълга самотна разходка, точно когато понечи да се спусне по стълбите към метрото някъде в Бронкс, все още под бремето на грижите си, разтревожен, че нищо не се е променило, едно дебело момиче с разголени месести ръце го спря и му пъхна под носа някаква мръсна картичка, която той се опита да отстрани. Момичето представляваше потресаваща гледка, беше най-малкото бавно развиваща се. Даде й петнайсет, въпреки че изглеждаше на трийсет, а разсъдъкът й вероятно беше на десетгодишна. Кожата й лъщеше, лицето беше мокро, пълно, с малка отворена уста, която щеше завинаги да си остане така, очите й — силно раздалечени на същото това широко размазано лице, или воднистозелени, или кафяви, или и двете — не беше сигурен. Тя изглежда нямаше нищо против неговия оглед и тихо изгука. Гъстата й коса бе вплетена в две напомнящи на въжета плитки, носеше издути платнени пантофи, разпрани по шевовете и покрай подметката, избеляла червена пола, стигаща до дебелите й глезени, и плътна кафява жилетка, закопчана над набъбналите гърди, макар да бе още септември и още горещо.

Първият порив на учителя бе да отмине протегнатата й подпухнала бебешка ръка. Вместо да го направи, той взе картичката. Просто любопитство — веднъж научил се да четеш, четеш всичко? Великодушен порив?

Албърт разпозна идиш и иврит, но прочете на английски: „ЛЕКУВАЙТЕ БОЛНИТЕ. СПАСЕТЕ УМИРАЩИТЕ. НАПРАВЕТЕ СРЕБЪРНА КОРОНА.“

— Каква е тази сребърна корона?

Тя издаде куп невъзможни звуци. Потиснат, той отмести поглед. Когато извърна отново очи към нея, тя побягна.

Започна да изучава картичката. „НАПРАВЕТЕ СРЕБЪРНА КОРОНА“. Прочете адреса на някакъв равин, истински адрес: Джонас Лифшиц, съвсем наблизо в квартала. Сребърната корона го озадачи. Нямаше представа какво общо има със спасяването на умиращите, но осъзна, че трябва да разбере. Въпреки че в началото се отврати от тази мисъл, реши да посети равина и се почувства в известен смисъл облекчен.

Учителят забърза по улицата, премина няколко пресечки и се озова на адреса върху картичката — една разнебитена синагога в някакъв магазин, „Паство Тиодър Хърцл“, беше изписано с големи разкривени бели букви върху армираното стъкло на витрината. Името на равина, с по-малки златни букви, беше А. Маркъс. В коридора, отляво на магазина, се повтаряше номера на къщата, само че с метални цифри, а върху една картичка, пъхната под празната табелка за името, под мъцуцата 1 1 мъцуца (евр.) — парче пергаментова хартия, изписана с цитати от Второзаконието (петата книга на Вехтия Завет), започващи с думата „Шадаи“, едно от имената на Всевишния. Навита на свитък, тази хартия се пъха в специална кутия и се окачва на касата на вратата в знак, че там живее еврейско семейство. — бел. пр. , беше написано с молив: „Равин Дж. Лифшиц. Пенсионер. Консултации, Позвънете на звънеца.“ Звънецът, когато реши да опита, не работеше — беше мъртъв под натиска му — и Албърт завъртя бравата с прескачащо сърце. Вратата поддаде доста лесно и той се заизкачва колебливо по едно тъмно и тясно дървено стълбище. По пътя нагоре, обзет от съмнения, взиращ се в мрака, той бе готов да се върне обратно, но стигнал до първата площадка, се насили и почука силно на вратата.

— Има ли някои тук?