Бърнард Меламъд: Сребърната корона

Затропа по-силно, ядосан на себе си, че е тук, предприел подобно влизане — кой би го предрекъл само преди час? Вратата се открехна и през процепа се появи онова широко, лошо скроено лице. Присвило изпъкналото си око, недоразвитото момиче започна да издава звуци на пържещи се яйца, след което се дръпна назад и затръшна вратата. Учителят, поколебал се само за миг, я отвори рязко, колкото да успее да види как тя се носи с огромното си туловище по един тесен коридор, блъскайки се в стените, докато изчезна в някаква стая в дъното.

Албърт влезе предпазливо, с чувството на обърканост, ако не и за опасност, като предупреждаваше сам себе си да си тръгне веднага и въпреки това остана, за да надникне любопитно в една от предните стаи встрани от коридора, затъмнена от спуснатите зелени щори, през които се стичаха тънки като нишки поточета светлина. Щорите приличаха на избелялата карта на древни земи. Сивобрад старец с удебелен ляв клепач и с ярмулка 2 2 ярмулка (идиш) — кръгло мъжко кепе, покриващо само темето, носено предимно от евреите, привърженици на ортодоксалната или консервативната традиция — бел. пр. седеше дълбоко заспал с книга в скута си на едно изтърбушено кресло. Ако не креслото, то някой в стаята миришеше на вкиснато. Дебелата книжка в скута му се свлече с глух удар на земята, но вместо да я вдигне, той я изрита с тока си под стола.

— И така, докъде бяхме стигнали? — попита любезно той, леко задъхан.

Учителят свали шапката си, спомни си в чия къща се намира и я сложи отново на главата си. Представи се:

— Търсех равина Дж. Лифшиц- Вашето ъъъ момиче ми отвори вратата.

— Равина Лифшиц … това е била дъщеря ми Рифкеле. Тя не е съвършена, макар бог, който я е сътворил по свое подобие, да е самото съвършенство. Няма нужда да ви обяснявам какво значи това.

Удебеленият му клепач се затвори, сякаш намигна, но беше явно неволно.

— Какво — попита Албърт.

— И тя е съвършена по своему.

— Както и да е, тя ми отвори и затова съм тук-

— И така, какво решихте?

— За кое?

— Какво решихте за онова, за което говорихме: сребърната корона?

Докато говореше, очите му блуждаеха, потъркваше нервно палец с показалеца си. Хитрец, реши учителят. С този трябва да внимавам.

— Дойдох тук, за да разузная каква е тази корона, която рекламирате — каза той. — Но всъщност ние съвсем не сме разговаряли нито за нея, нито за каквото и да е било. Когато влязох тук, вие бяхте дълбоко заспал.

— На моята възраст… — обясни равинът и леко се засмя.

— Това не беше критика. Исках само да кажа, че съм ви напълно непознат.

— Как може да сме непознати, когато и двамата вярваме в един бог?

Албърт реши да не му противоречи. Равинът вдигна двете щори и последната за деня светлина се разля в просторната стая с висок таван, претъпкана най-малко с една дузина столове със сгънати и разгънати облегалки, плюс едно счупено канапе. С какви операции се занимаваха тук? Групови консултации? Или равинска терапия? Учителят изпита повторно отвращение към себе си, че е дошъл тук. На стената висеше овално огледало, обрамчено с позлатени групи от навързани кръгове, големи и малки, картини нямаше. Въпреки празните столове, а може би именно заради тях, стаята изглеждаше пуста.

Учителят забеляза, че панталоните на равина висят почти на парцали. Носеше негладено, изтъркано черно сако и пожълтяла бяла риза без вратовръзка. Влажните сивкавосини очи бяха неспокойни. Равинът Лифшиц беше човек с тъмно лице, с кафяви торбички под очите и миришеше на старост. Това беше миризмата. Трудно бе да се определи дали прилича на дъщеря си, Рифкеле приличаше на породата си.

— И така, седнете — каза равинът с лека въздишка. — Не на канапето, седнете на някой стол.

— На кой по-точно?

— Имате първокласно чувство за хумор — усмихвайки се разсеяно, той посочи два кухненски стола и сам седна на единия.

Предложи тънка цигара.

— Отказах ги — обясни учителя-

— И аз — старецът остави пакета, — Кой е болен — запита той.

Албърт се стегна от въпроса, спомняйки си картичката, която беше взел от момичето: „ЛЕКУВАЙТЕ БОЛНИТЕ. СПАСЕТЕ УМИРАЩИТЕ.“

— Ако говорим по същество, баща ми е в болница със сериозно заболяване. Всъщност умира.

Кимайки сериозно, равинът бръкна в джоба на панталона си за чифт очила, избърса ги с голяма мръсна носна кърпа и си ги сложи, като повдигна телените дръжки последователно над месестите си уши.

— И така, Ще направим ЛИ за него корона?