Александра Велева
Разказите на Бърнард Меламъд
Сред американската „топилня“, където всъщност се извършва сложен синтез на често твърде различни многонационални традиции, легнали в основата на онова, което днес е монолитна култура, безспорно се открояват гласовете на писатели, свързани видимо или не тъй видимо със своята предамериканска история. Всички те, макар и преминали през „топилнята“, за да излязат оттам чистокръвни американци, се оказват, всеки по свой начин, продължители на родовата памет, която неизбежно влияе върху тематиката, образността, върху самия подход на изкуството им. В крайна сметка това няма особено значение, защото независимо от привкуса на дадено произведение, от екзотичния полъх, дължащ се често само на името на героя или на някаква подробност от бита му, свързана с религията, произведенията на тези писатели отразяват задълбочено и правдиво американския начин на живот. А това включва, между неизброимото друго, расовите конфликти, икономическата безизходица на дребния собственик, отчуждението в един свят, където законът на джунглата непрекъснато задълбочава нравствените конфликти, както и присъщите на всеки homo sapiens духовни сривове и извисявания, в чиято основа лежи най-често онази общочовешка троица, която наричаме любов, старост, смърт.
При еднакво добър резултат пътищата на творчеството са винаги различни, в повечето случаи предопределени от житейската съдба на създателя им. Ето защо не е без значение фактът, че Бърнард Меламъд е син на беден бакалин, прекарал живота си като пришълец в жестоката борба за оцеляване. „... И все пак, почти без да разбирам защо, аз мислех за имигрантския живот на баща ми — как припечелваше оскъдния си хляб и какво трябваше да плати за него. и за майка ми, смалена от страх и страдание — като за възможен материал за творчеството ми. С други думи, те бяха в съзнанието ми, когато измислях героите, които станаха техните литературни двойници.“ И действително този факт от биографията на писателя е белязал сякаш цялото му творчество и донякъде е предопределил социалната сфера, в която се движат героите му.
Там, от едната страна на пресечката, са тъмните, стръмни стълбища, призрачната къща на равина магьосник, слабо осветената бакалничка с празни рафтове и раздиращата бавно с нокти бузите си жена на победения, седналият насред улицата под дъжда оплаквач, тесният, почти детски ковчег на човека, повярвал, че доверието е в основата на всички отношения, там е Кобоцки с изкривените от артрита ръце, там е конюшнята на коня, надигнал глас за свобода, там са не само бедността и несретата, там е и старостта с тъжния си и смешен порив за любов, там е разкаянието. синовно и съпружеско, там е страхът от края на малкото, което ти е останало или на живота изобщо, там са неосъществимите добри намерения. Но от отсрещната страна са не само лъскавите фирмени магазини на преуспяващите, чиято икономическа сила е дълбоко безнравствена и безлика. Преди да премине в мрак, ярката светлина е полусянка — от отсрещната страна е бръснарят, който с нежелание дава под наем помещението си на фирмения магазин, защото ако не го стори, мракът ще погълне и него. Там е собственикът Грубър, който скоро сам ще се превърне в оплаквач, там е измъченият и станал зъл от угризения домоуправител, заложил палтото си, за да изплати дълга си, там, сред богатите, между светлината и мрака, са бедните, които животът се опитва да противопостави на „съвсем обеднелите“. Страшно е наистина, когато единственият начин за самосъхранение е унищожението на други. И макар че изходът от подобна зловеща алтернатива руши неизбежно основите на естествено заложения у човека хуманизъм, съпричастието към чуждите неволи, страданието, породено от мъката на другия, разкаянието и една исконна вяра в доброто съществуват като подтекст и в най-безмилостно реалистичните разкази.
Да се опиташ да обобщиш многообразието от теми и идеи в един роман, колкото и многопластов и полифоничен да е той, е като че по-лесно, отколкото да обозреш сборник с разкази. Всеки добър разказ крие в себе си цял един роман, сякаш самият жанр налага по-висш синтез на художественото отражение. А всички разкази на Меламъд са добри — той владее до съвършенство формата, характерна за жанра в класическия смисъл на това понятие, и именно в този смисъл той е класик в композицията на разказите си. Открехва вратата към един свят и го облива с толкова ярка светлина, че успяваш за кратко време да забележиш прахта и в най-затънтеното кътче.
Читать дальше