Димитър Подвързачов - Под чинара. Из разказите на Кючук-Хасан

Минавах сам, замислен, през алана [празно място, площад, поляна]

и си прелиствах нещо във джуздана, [чанта за книжа, портфейл]

току ми викна някой: — Ей, паша!

Погледнах: под чинара при чешмата

Кючук-Хасан с чубука и чалмата —

старика с философската душа.

— Какво му мислиш? Зарежи кахъра.

Ела при мене тука на хасъра, [рогозка]

да си побъбриме филан-фъстък! [за туй-онуй]

Кахърът е зехир. [отрова] Живей със вяра!

Не му мисли! Каквото ти е зара!

Отровиш ли се от кахър — язък!

Туй вярата е Божа чудесия —

ще ти разправя аз една хаслия, [истина]

че те обичам като същи брат! —

Да видиш как е писано отвека:

надеждата крепи до гроб човека.

И ми разказа този маслахат: [работа, дело]

— Ефендимис, [като господар] живял преди години

Торлак-Осман, продавал грозде, дини,

фекат, [обаче] прехванал го кера-мерак: [тайно желание]

да си напусне селото, бахчата

и като се пресели в касабата [малък град] —

да стане каймакамин [околийски началник] как-и-как!

Коджа му мислил, сам си стягал гема, [юзда]

най-сетне се решил — поел калема

и чак във Стамбул пратил харзувал; [заявление, молба]

демек: желая да ме назначите

за каймакам, курбан си давам дните

за царщината — нека е халал!

Добър бил… Всякой му признавал хака [право, заслуга]…

Ондан-сора, [след това] започнал той да чака,

днес-утре, че ще бъде назначен.

Пък то минали дни, па и недели,

изтърколили се години цели —

но не дохождал чаканият ден,

— Що има? — го запитвали акрани [връстници] —

кажи, таз работа кога ще стане,

че то и нам омръзна да търпим!

А той, засмян и весел, заваллия,

отвръщал: — Нека да е хаирлия!

Ще стане! Оладжак! [ще стане] Аллах-керим! [милостив е Бог]

Тъй остарял… станал дори негоден

(зер то изтекли деветнайсет годин

и единайсет месеца, е-хей!),

но си живеел весело, безгрижно,

с надежда… Но веднъж скоропостижно

се гътнал и престанал да се смей —

търкулнал се и вече се не дигнал!

Тогаз от Стамбул чак хабер пристигнал,

с печати царски, максус [специално] за Осман:

изпращат го за каймакам във Бруса!

Но никой не успял да го раздруса,

да му изпее царския ферман…

След туй на гроба на тоз заваллия

издялали му надпис акаллия,

та който прочете да разбере,

че земният живот е весел сън:

„Бу дюнада юмид иденлере

ахретте Аллах тесели версън!“

Тез думи мъдра мисъл означават

и даже, ако щеш, я запиши:

„На този свят които се надяват,

Аллах на онзи да ги утеши!“

Здрачи се… Накъде извиха песен…

Старикът си въздъхна и унесен

загледа се в пустинния алан.

А сетне пак поглади си брадата,

замислен над света и суетата,

и дигна ястъклията [плоския] филджан…

Привечер под чинара, при чешмата,

където чучурката сладко пей,

седи Кючук-Хасан — Низами-бей

и важно-важно глади си брадата.

Познавам го като деликанлия, [млад, буен]

пръв уфарда [щедър, разгулен] в града и мемлекета, [края]

когато с коня влизаше в кръчмата

и ненаситен на жени гидия,

преследваше вдовици и момета,

каносани Айшета и Фатмета…

Седи Кючук-Хасан там при чешмата,

замислено поглажда си брадата.

Той днес минава за мъдрец, за стар,

за „ихтияр-адам“ [мъдър човек] го знаят вече,

ала очите му излъчват жар,

щом зърне женска рокля отдалече.

При туй видях го неотдавна сам,

как тоя мъдър ихтияр-адам

пак дебнеше веднъж край плетищата

на Кел-Мехмеда куция момата!

Затуй отидох при чинара днес:

— Ашкам хаир-олсун, [добър вечер] Низами-бей!

Той ме посрещна с теманета, с чест:

— Буюрун! [Заповядай] Как се сбърка тоз път, брей,

да се отбиеш тук, на ферафлък? [простор]

Где скиташ там из оня мегданлък?

При стари хора май не ти се ходи —

ей, чоджум, [сине] тя и тебе ще споходи!

— Как, Низами, нима се смяташ стар?

— Е, то се вика, че съм ихтияр! [стар]

— Но гледам: все окото ти на млади!

Тогава той чубука си извади,

усмихна се, брадата си поглади

и рече: — Чоджум, туй да ми е грях!

Но знай, че тъй го наредил Аллах!

И продължи: — Мъжът, докат е млад,

ръцете му опипват разен свят,

без разлика на хубост и години,

ала когато петдесетте мине —