Джон Гришэм - Сянката на чинара

Откриха Сет Хъбард там, където твърдеше, че ще бъде, но не и в очакваното състояние. Висеше на два метра от земята на въже, което вятърът полюляваше. Беше валяло и Сет беше вир-вода, когато го откриха. Не че имаше значение. Някой щеше да изтъкне, че обувките му не са кални и под тялото няма следи, така че най-вероятно беше увиснал на въжето и беше умрял преди дъжда. Важно ли беше? В крайна сметка не.

Не е лесна работа да се обесиш на дърво. Явно Сет беше помислил за всичко. Въжето беше конопено, два сантиметра дебело, не съвсем ново и достатъчно здраво да издържи човек, който месец преди това в лекарския кабинет бе тежал седемдесет и два килограма. По-късно един работник щеше да съобщи, че е забелязал шефа си да отрязва от въжената макара парче, дълго петнайсетина метра, седмица преди да го използва по този разтърсващ начин. Единият край беше здраво завързан за нисък клон на дървото с различни възли и клупове. Другият край беше преметнат през по-висок клон с обиколка шейсетина сантиметра, на шест и половина метра от земята. От там въжето висеше повече от два метра и половина и завършваше с безупречна примка за бесене, която Сет несъмнено беше упражнявал известно време. Беше направена като по учебник, с тринайсет намотки, които да пристегнат клупа при силен опън. Истинската примка за бесене прекършва врата с цел побърза и по-безболезнена смърт, а Сет явно си беше научил домашното. Освен очевидното не се забелязваха признаци на борба или страдание.

Високата два метра стълба беше изритана встрани и услужливо лежеше наблизо. Сет си беше избрал дърво, беше преметнал въжето, беше го завързал, беше се покатерил по стълбата и бе нагласил примката, а после, когато всичко бе готово, бе ритнал стълбата. Ръцете му висяха свободно до джобовете.

Имало ли беше миг на колебание, на съмнение? Когато стъпалата му са се отделяли от опората на стълбата, а ръцете му все още са били свободни, дали Сет не беше сграбчил инстинктивно въжето над главата си и не се беше борил отчаяно, преди накрая да се предаде? Никога нямаше да узнаят. Съдейки по доказателствата впоследствие, Сет беше изпълнил мисията си.

Специално за случая беше избрал най-хубавия си костюм — тъмносив, вълнен, с който обикновено ходеше на погребения при по-хладно време. Имаше само три костюма. Ако тялото е обесено както трябва, то се разтяга, затова маншетите на панталона на Сет се бяха вдигнали над глезените и сакото му стигаше до кръста. Черните му обувки бяха чисти и лъснати. Възелът на синята му вратовръзка беше безукорен. Бялата му риза обаче беше изцапана с кръвта, процедила се изпод въжето. След броени часове щеше да стане известно, че Сет Хъбард бе присъствал на службата в единайсет часа в близката църква. Разговарял беше със свои познати, беше се пошегувал със свещеника, беше оставил дарение в табличката, и всичко това в относително добро разположение на духа. Повечето хора знаеха, че Сет се бори с рак на белия дроб, но никой нямаше представа, че лекарите му дават още съвсем малко живот. Сет фигурираше в няколко молитвени списъка в църквата, но носеше клеймото на два развода и репутацията му като добър християнин беше безвъзвратно опетнена.

Самоубийството не подобри положението.

Дървото беше стар чинар, който от дълги години принадлежеше на Сет и семейството му. Гъстата гора наоколо предлагаше твърда дървесина — скъп материал, който той беше ипотекирал многократно и беше превърнал в богатство. Баща му се беше сдобил със земята през трийсетте години по съмнителен начин. И двете бивши съпруги на Сет храбро се бяха борили да я докопат по време на бракоразводните битки, но той бе успял да я задържи. Съпругите бяха получили всичко останало.

Пръв на местопрестъплението беше пристигнал Калвин Богс, момче за всичко и селскостопански работник, нает от Сет преди няколко години. Рано в неделя сутринта шефът му се бе обадил. „Чакай ме на моста в два следобед“, бе поръчал Сет. Не беше дал никакви обяснения, а Калвин не задаваше въпроси. Щом господин Хъбард му нареждаше да се срещнат някъде в определено време, той щеше да отиде. В последния момент десетгодишният син на Калвин помоли баща си да го придружи и той се съгласи противно на инстинкта си. Тръгнаха по чакълест път, който криволичеше през имота на Хъбард. Докато шофираше, Калвин определено беше заинтригуван от срещата. Не помнеше друг път да се е виждал с шефа си в неделя следобед. Знаеше, че той е болен, и се носеха слухове, че умира, но господин Хъбард мълчеше и по този въпрос като по всички останали.