Джон Гришэм - Сянката на чинара

Нямаше куче, което да пусне навън, защото бяха изгубили предишното. Макс умря преди три години в пожара, унищожил техния красив, любим и здравата ипотекиран викториански дом на Адамс Стрийт. Кланът беше опожарил къщата в разгара на процеса срещу Хейли през юли 1985-а. Най-напред бяха запалили кръст в предния им двор, после се опитаха да взривят къщата. Джейк съобразително отпрати Карла и Хана на безопасно място. Кланът цял месец се опитваше да го убие и накрая изгори къщата му. Беше изнесъл заключителната си реч с костюм, взет назаем.

Въпросът за ново куче беше твърде болезнен, за да го обмислят сериозно. Въртяха, сукаха и накрая се отказаха. Хана искаше куче и вероятно имаше нужда от куче, защото беше единствено дете и често се оплакваше, че й е скучно да си играе самичка. Но Джейк и особено Карла прекрасно знаеха на чии плещи ще паднат тренировките за ходене по нужда и почистването след едно пале. Пък и живееха в къща под наем, не се бяха установили трайно. Едно куче може би щеше да нормализира донякъде нещата, а може би не. Джейк често размишляваше над проблема в ранните мигове на деня. Истината бе, че много му се искаше да имат куче.

Набързо си взе душ и се облече в малката свободна спалня, която с Карла използваха като дрешник. Всички помещения в тази чужда и лишена от стабилност къща бяха тесни. Всичко беше временно. Мебелите бяха печална смесица от подаръци и вещи от битпазара, които щяха да захвърлят някой ден, ако нещата се развиеха по план, макар че, колкото и неприятна да бе тази констатация за Джейк, нищо не се развиваше според плановете му. Делото им срещу застрахователната компания беше затънало в безнадеждни досъдебни маневри. Беше го завел шест месеца след присъдата по делото „Хейли“, когато се чувстваше господар на света и беше навирил нос. Как така някаква застрахователна компания ще се опитва да го прекара? Джейк не се съмняваше, че само да се изправи пред друго съдебно жури в окръг Форд, веднага ще спечели още една велика присъда. Само че буйната му самоувереност се изпари, когато двамата с Карла постепенно осъзнаха, че застраховката им е била нищожно ниска. Празното място на къщата им, затрупано с листа, беше само на четири преки. Страшно и грозно. Съседката им госпожа Пикъл го държеше под око, но там нямаше нищо за гледане. Съседите очакваха новата хубава къща и завръщането на семейство Бриганс.

Джейк влезе на пръсти в стаята на Хана, целуна я по бузата и дръпна завивките малко по-нагоре. Вече седемгодишна, тя беше единственото им дете, други нямаше да имат. Учеше във втори клас на основното училище в Клантън, а зад ъгъла се намираше детската градина, където работеше майка й.

В тясната кухня Джейк натисна копчето на кафеварката и я погледа, докато тя не започна да издава звуци. Отвори куфарчето си и докосна деветмилиметровия полуавтоматичен пистолет в кобур, пъхнат между папките. Беше свикнал да носи оръжие и това го натъжаваше. Как да живее нормално, ако постоянно мъкне пистолет? Нормално или не, беше необходимост. Когато опожарят дома ти, след като са се опитали да го взривят; когато запалят кръст в предния ти двор; когато пребият до несвяст съпруга на секретарката ти и той издъхне малко след това; когато стрелят по теб със снайпер, но не улучат, а вместо това прострелят охранител; когато всяват ужас по време на процеса, а заплахите не секват дълго след края му.

Четирима от нападателите вече бяха в затвора — трима във федералния и един в „Парчман“. Само четирима, напомняше си постоянно Джейк. Вече би трябвало да бъдат отправени десетки обвинения — така смятаха Ози и другите лидери на чернокожата общност в окръга. По навик и от безпомощност Джейк се обаждаше на ФБР поне веднъж седмично, за да се осведоми как върви разследването. След три години те почти не отговаряха на обажданията му. Започна да им пише писма. Досието заемаше цял шкаф в кабинета му.

Само четирима. Знаеше имената на мнозина други, все още заподозрени поне в неговото съзнание. Някои се бяха преместили, други бяха останали тук и си живееха живота, все едно нищо не се бе случило. Затова той притежаваше оръжие с всички необходими разрешителни. Един пистолет в куфарчето. Един в колата. Два в кантората и още няколко у дома. Пожарът унищожи ловните му пушки, но Джейк постепенно възстановяваше колекцията си.

Излезе навън на малката веранда и напълни дробовете си с хладния въздух. На улицата, точно пред къщата, стоеше патрулна кола, а на волана бе Луис Тък, щатен помощник-шериф, който застъпваше на смяна в полунощ и основното му задължение беше да обикаля квартала цяла нощ и най-вече да паркира пред пощенската кутия точно в шест без петнайсет сутрин от понеделник до събота, когато господин Бриганс се показваше на верандата и му махваше за поздрав. Тък също му махваше в отговор. Семейство Бриганс бяха оцелели още една нощ.