Джон Гришэм - Сянката на чинара

Пределно ясно.

Месец след издаването на присъдата Ансил Хъбард се беше смъкнал ниско на предната седалка на старото порше на Лушън и съзерцаваше през прозореца хълмистия пейзаж на окръг Форд. Не помнеше нищо за тези места. Беше прекарал първите тринайсет години от живота си тук, но през следващите петдесет беше направил всичко по силите си да ги забрави. Нищо не му се струваше познато.

Беше освободен под гаранция, уредена от Джейк и останалите адвокати, а старият му познайник Лушън го убеди да тръгне на юг. Едно последно посещение. Може да има изненади. Тънката му прошарена коса отново беше започнала да расте и частично скриваше грозния белег на тила му. Беше облечен с джинси и сандали точно като Лушън.

Подкараха по междуселски път и наближиха къщата на Сет. В предния двор имаше табела „Продава се“.

— Тук е живял Сет — поясни Лушън. — Искаш ли да спрем?

— Не.

Завиха по покритата с чакъл алея и навлязоха по-навътре в гората.

— Нещо да ти е познато? — попита Лушън.

— Всъщност не.

Гората оредя и двамата стигнаха до една просека. Отпред имаше безредно паркирани коли и много хора, включително и деца. От една скара на въглища се издигаше пушек.

Малко по-нататък стигнаха до обрасли с бурени развалини, задушени от увивни растения. Ансил вдигна ръка и каза:

— Спри тук.

Слязоха от колата. Някои от хората наблизо дойдоха да ги поздравят, но Ансил не ги забеляза. Беше зареял поглед някъде в далечината. Тръгна към чинара, на който бяха намерили тялото на брат му. Другите го последваха мълчаливо, някои поизостанаха. Лушън извървя плътно зад него стотината метра до дървото. Ансил спря и се озърна. Посочи ниско възвишение, обрасло с дъбове и брястове, и каза:

— Двамата със Сет бяхме ето там, криехме се в гората. Тогава ми се струваше много далече. Доведоха го тук, под това дърво. Тогава чинарите бяха повече. Цяла редица, пет или шест, покрай потока ето там. А сега е останал само един.

— Имаше торнадо през шейсет и осма — обясни Лушън зад него.

— Тук намерихме Сет — каза Ози и застана до Лушън.

— Същото дърво ли е? — попита Джейк и се приближи до Ози.

Ансил чуваше гласовете им и виждаше лицата им, но не ги забелязваше. В съзнанието му се стелеше мъгла, беше се пренесъл на друго място в друго време.

— Не съм сигурен, така ми се струва. Всички чинари бяха еднакви, в права редица. Ловяхме риба ей там — отново посочи той. — Двамата със Сет. Точно там. — Въздъхна мъчително и се намръщи, после затвори очи и поклати глава. Когато отново ги отвори, прошепна: — Адска ужасия.

— Ансил, внучката на Силвестър е тук — каза Лушън. — Искаш ли да се запознаеш с нея?

Ансил се отърси от унеса и рязко се извърна.

— С удоволствие.

Лети се приближи и протегна ръка. Ансил нежно обхвана раменете й и здраво ги стисна.

— Много съжалявам — каза той. — Много съжалявам.

След няколко секунди тя се освободи и отвърна:

— Стига, Ансил. Миналото си е минало. Да сложим точка. Ела да се запознаеш с децата и внуците ми.

— С удоволствие.

Представиха го на Порша, на Карла, на Ози, на Хари Рекс и на останалите от семейството на Лети. След това Ансил за пръв път видя племенника си, Хършъл Хъбард. Всички говореха един през друг, докато се отдалечаваха от чинара към събралите се на пикник хора.