Джон Гришэм - Сянката на чинара

Горкият Ансил. Изглеждаше толкова окаян с малката си обла глава и широкия костюм, докато бършеше сълзите с ръкава си.

Независимо дали беше объркан от демерола, Сет несъмнено беше съзнавал какво прави.

Мишел Стил и Барб Гастън нямаха планове за обяд и бяха твърде разстроени, за да разсъждават ясно. Качиха се в колата на Мишел и поеха извън града, без определена посока. Пътуването им помогна и след като изминаха десетина мили по пустото шосе, двете се поуспокоиха. Спряха пред едно малко заведение и си купиха безалкохолно и крекери, после седнаха на сянка на отворени прозорци и се заслушаха в мемфиска радиостанция за соул музика.

— Имаме ли девет гласа? — попита Мишел.

— Боже, сигурно ще имаме дванайсет.

— Не, няма да спечелим Доули.

— Някой ден здравата ще го нашляпам. Може да е днес, може да е след година, но ще го направя.

Мишел успя да се засмее и настроението им доста се пооправи. Джим Уайтхърст също се прибра у дома за обяд. Съпругата му го очакваше със задушено. Седнаха в задния двор. Той й беше разказал всичко останало за процеса, но не можеше да повтори какво е чул току-що. Тя обаче настоя и двамата почти не докоснаха обяда си.

Трейси Макмилън и Фей Полан отидоха с колата в един търговски център, източно от града. Значките им на съдебни заседатели привлякоха няколко погледа в кафенето, но никакви въпроси. Двете се настаниха в едно сепаре да си поговорят и след няколко минути постигнаха пълно единодушие. Разсъдъкът на Сет Хъбард може и да е бил помътен през последните дни от живота му, но нямаше никакво съмнение, че той бе планирал всичко съвършено. И бездруго Хършъл и Рамона не им бяха направили добро впечатление. Не им допадаше, че една чернокожа прислужница ще получи всички пари, но както бе казал Джейк, не беше работа на съдебните заседатели да решават.

Парите не бяха техни.

Сутринта, започнала толкова многообещаващо за семейство Хъбард, се беше превърнала в унизителен кошмар. Беше излязла наяве истината за дядо им — човек, когото те почти не познаваха, и името им завинаги щеше да остане опетнено. Щяха да привикнат с позора, но загубата на парите щеше да им се отрази пагубно. Внезапно ги обзе желание да се скрият. Хукнаха към къщата до кънтри клуба, прескочиха обяда и се заеха да обсъждат дали изобщо да влязат обратно в съдебната зала.

През обедната почивка Лети и Порша се върнаха в къщата на Сапингтън, но и през ум не им мина да обядват. Вместо това отидоха в спалнята на Лети, събуха обувките си, легнаха една до друга и се разплакаха, хванати за ръце.

Разказът на Ансил до голяма степен беше затворил кръга.

Толкова много мисли се въртяха в главите им, че бяха останали без думи. Емоциите бяха твърде силни. Лети си мислеше за баба си Естър и за страшната история. И за майка си, момиченце без дрехи, без храна и без покрив над главата.

— Как е разбрал, мамо? — попита Порша.

— Кой? За кого питаш? За коя история?

— За Сет. Как е разбрал, че си ти? Как изобщо Сет Хъбард е открил, че ти си дъщерята на Лоуис Риндс?

Лети впери поглед във въртящия се вентилатор на тавана. Не бе в състояние да отговори. Най-сетне каза:

— Той беше много умен човек. Надали някога ще узнаем.

Уили Трейнър се отби в кантората на Джейк с плато сандвичи и се самопокани на обяд. Джейк и Хари Рекс бяха горе на балкона. Джейк пиеше кафе, а Хари Рекс — бира. Бяха признателни за сандвичите. Уили предпочете бира.

— Знаете ли, когато купих вестника през седемдесет и пета година — каза той, — някакъв човек издаде книга за линча. Беше провел подробно проучване, имаше и снимки, въобще добро четиво. Според него — а той беше от север и много му се искаше да ни представи в лоша светлина — между хиляда осемстотин осемдесет и втора и хиляда деветстотин шейсет и осма година в Съединените щати са били линчувани три хиляди и петстотин чернокожи. Имало е и хиляда и триста бели, повечето от които били крадци на коне от западните щати. След хиляда и деветстотната година линчуваните почти винаги били чернокожи, включително няколко жени и деца.

— Уместно ли е да говорим за това на обяд? — попита Хари Рекс.

— Не знаех, че имаш толкова чувствителен стомах, здравеняко — изстреля в отговор Уили. — Както и да е, познайте кой щат е на първо място по линчове.

— Страх ме е да попитам — каза Джейк.

— Именно. Ние сме на първо място с почти шестстотин линча, само четирийсет от които на бели хора. Джорджия е на второ място, Тексас, близо до нея, на трето. Помня, че докато четох книгата, си помислих: шестстотин са много. Колко са били в окръг Форд? Върнах се сто години назад и прочетох всеки брой на „Таймс“. Открих само три, до един на чернокожи, но нямаше никакви данни за Силвестър Риндс.