Джон Гришэм - Сянката на чинара

Джейк гледаше записа за трети път тази сутрин, затова не се съсредоточи сериозно върху него. Вместо това наблюдаваше съдебните заседатели. Бяха застинали неподвижно като хипнотизирани и попиваха всяка дума. Дори Франк Доули, най-зле настроеният срещу Джейк заседател, се беше привел напред и потупваше устни с показалеца си, потънал изцяло в невероятната история.

— Какво се случи със Силвестър? — попита Лушън.

— А, да. Това ви интересува. Враждата се задълбочи с отсичането на няколко дървета, близо до границата между имотите. Клион смяташе, че дърветата са негови. Силвестър беше сигурен, че са техни. Границата се оспорваше от толкова отдавна, че всички знаеха прекрасно къде е. Клион щеше всеки момент да превърти. Помня го как повтаряше, че от толкова отдавна им търпи идиотщините, че е време да предприеме нещо. Една нощ дойдоха някакви мъже и взеха да се наливат с уиски зад хамбара. Със Сет се промъкнахме и се опитахме да чуем какво си говорят. Крояха нещо срещу семейство Риндс. Не разбрахме точно какво, но беше ясно, че заговорничеха. После една събота следобед отидохме в града. Беше през август, струва ми се, през хиляда деветстотин и трийсета година. Всички — и черни, и бели — ходеха в града в събота следобед. Всички трябваше да си напазаруват и да се запасят за седмицата. По онова време Палмира беше малко селище, но в събота се пълнеше с хора, а магазините и тротоарите бяха претъпкани. Двамата със Сет не видяхме нищо, но по едно време чухме някакви деца да говорят как чернокож подхвърлил някаква шега на бяла жена и това възмутило всички. После научихме, че въпросният чернокож е Силвестър Риндс. Докато пътувахме към къщи в каросерията на пикапа — родителите ни бяха в кабината, — знаехме, че нещо ще се случи. Просто си личеше. Когато се прибрахме, Клион ни заповяда да отидем в стаята си и да не излизаме, докато не ни позволи. После го чухме да спори с мама, много разгорещено. Мисля, че я удари. Чухме го да потегля с пикапа. Преструвахме се на заспали, но изхвърчахме навън за секунди. Видяхме го да се отправя на запад, към Сикамор Роу.

— Къде се намираше Сикамор Роу?

— Вече не съществува, но през трийсета година беше малко селище в земята на Риндс, близо до реката. Само няколко пръснати къщи, стари робски колиби. Там живееше Силвестър. И така, със Сет метнахме юздата на Дейзи, нашето пони, и я яхнахме неоседлана. Сет стискаше юздата, бях се вкопчил в него, но ние винаги яздехме без седло, така че знаехме какво правим. Когато се приближихме до Сикамор Роу, видяхме фаровете на няколко пикапа. Слязохме и поведохме Дейзи през гората, завързахме я за едно дърво и я оставихме там. Прокраднахме се още по-близо, докато започнахме да чуваме гласовете. Бяхме на склона на хълма и виждахме долу четирима бели мъже, които биеха с тояги един чернокож. Бяха съблекли ризата му, панталонът му беше скъсан. Беше Силвестър Риндс. Жена му Естър беше пред къщата им, на петдесетина метра, крещеше и тачеше. Опита се да се приближи, но един от белите мъже я събори на земята. Двамата със Сет продължихме да се приближаваме, докато стигнахме в края на гората. Там спряхме. Гледахме и слушахме. Пристигнаха още мъже с друг пикап. Носеха въже и когато го видя, Силвестър обезумя. Наложи се трима-четирима да го държат, докато му вържат ръцете и краката. Завлякоха го до един от пикапите и го хвърлиха в каросерията.

— Къде беше баща ти? — попита Лушън.

Ансил замълча, пое си дъх и изтри очи. После продължи:

— Беше там, малко встрани, наблюдаваше с пушка в ръка. Определено беше част от бандата, но не искаше да си цапа ръцете. Имаше четири пикапа, които бавно се отдалечиха от къщите. Немного, до чинарите. Със Сет познавахме мястото, защото ловяхме риба в реката. Имаше пет-шест чинара в права редица — оттам идваше името на мястото. Старите хора разказваха една история за индианско племе, което засадило дърветата по този начин по време на някакъв свой ритуал, но кой знае? Пикапите спряха до първото дърво и се подредиха в полукръг, за да осветяват мястото. Не исках да гледам и казах: „Сет, да се махаме“. Обаче не помръднах, той също. Беше толкова ужасно, че не можехме да откъснем очи. Провесиха въжето от един дебел клон и надянаха примката на шията на Силвестър. Той се гърчеше, крещеше, умоляваше: „Не съм казал нищо, Миста Бърт, нищо не съм казал. Моля ви, Миста Бърт, знаете, че нищо не съм казал.“ Двама от мъжете дръпнаха силно въжето и едва нему откъснаха главата.

— Кой е Миста Бърт? — попита Лушън.