Джон Гришэм - Сянката на чинара

Ансил отново си пое въздух и се взря в камерата продължително и смутено. Накрая каза:

— Знаете ли, това се случи преди почти петдесет и девет години, така че всички тези хора сигурно отдавна са мъртви. Не се съмнявам, че горят в ада, където им е мястото. Но имат семейства и ако спомена имената им, нищо хубаво няма да последва. Сет разпозна трима от тях:

Миста Бърт, главатаря на шайката, която проведе линча. Баща ни, разбира се. И още един, но не искам да споменавам имена.

— Помните ли ги?

— О, да. Докато съм жив, никога няма да ги забравя.

— Разбирам. Какво стана после?

Поредната дълга пауза, докато Ансил се опитваше да се овладее.

Джейк погледна съдебните заседатели. Номер три, Мишел Стил, докосваше бузите си с кърпичка. Другата чернокожа съдебна заседателка, Барб Гастън, номер осем, бършеше очи. Джим Уайтхърст от дясната й страна й подаде кърпичка.

— Бяха провесили Силвестър на въжето, но пръстите на краката му още докосваха каросерията. Въжето беше стегнато около гърлото му и той не можеше да крещи, макар да се опитваше. Издаваше ужасен звук, който никога няма да забравя, нещо като пронизителен вой. Оставиха го да се мъчи така около минута-две. Бяха застанали в кръг и се възхищаваха на стореното. Той танцуваше на пръсти, мъчеше се да освободи ръцете си, да извика. Беше толкова жалко, толкова отвратително.

Ансил изтри очи с ръкава си. Някой извън кадър му подаде хартиена кърпичка. Той дишаше учестено.

— Боже, за пръв път разказвам тази история. Със Сет я обсъждахме месеци наред, после се уговорихме да я забравим. Не съм я разказвал на никой друг. Такава страхотия. Бяхме деца, не можехме да им попречим.

— Какво се случи, Ансил? — попита Лушън след кратка пауза.

— Ами каквото може да се очаква. Миста Бърт извика „Давай!“ и шофьорът на пикапа рязко потегли. Отначало Силвестър силно се олюля. Двамата мъже в другия край на въжето дръпнаха и го издигнаха още около метър и половина, два, струва ми се. Краката му бяха на около три метра от земята. След малко престана да мърда. Гледаха го известно време, никой не искаше да си тръгва, после завързаха въжето и го зарязаха там. Запътиха се обратно към къщите — някои пеша, други с пикапите.

— Общо колко човека?

— Бях дете, не знам. Може би десетина.

— Продължавай.

— Със Сет се промъквахме между дърветата в тъмното, слушахме ги как се хилят и се потупват по гърбовете. Чухме някой да казва: „Хайде да му подпалим къщата.“ Събраха се близо до дома на Силвестър. Естър беше отпред, прегърнала едно от децата.

— Дете ли? Момче ши момиче?

— Момиче, не бебе, малко момиче.

— Познаваше ли го?

— Не, тогава не. Със Сет научихме за нея по-късно. Силвестър имаше само едно дете, момиче, което се казваше Лоуис.

Лети простена толкова силно, че съдебните заседатели се сепнаха. Куинс Лънди й подаде кърпичка. Джейк погледна през рамо към Порша. Тя клатеше глава, поразена като всички останали.

— Подпалиха ли къщата? — попита Лушън.

— Не, случи се нещо странно. Клион пристъпи напред с пушката си и застана между мъжете и Естър с Лоуис. Заяви, че няма да им позволи да подпалят къщата, затова мъжете се качиха в пикапите и потеглиха. Със Сет също си тръгнахме. Последното, което видях, бе как Клион разговаря с Естър на стълбите. Яхнахме понито и отпратихме към къщи. Мама ни чакаше, когато се промъкнахме през прозореца на стаята си. Беше ядосана и искаше да разбере къде сме ходили. Сет беше по-добър лъжец от мен и отговори, че сме били навън и сме гонили светулки. Тя, изглежда, му повярва. Увещавахме я да не казва на Клион и мисля, че тя така и не ни издаде. Бяхме в леглата, когато чухме пикапът му да приближава и да спира. Той влезе в къщата и си легна. Ние не мигнахме. Цяла нощ си говорихме. Аз плаках, а Сет ме уверяваше, че е добре да си порева, само хората да не виждат. Обеща да не казва на никого, че съм ревал. После усетих, че и той плаче. Беше горещо, а тогава още нямаше климатици. Преди зазоряване отново се измъкнахме тайно навън и седнахме на верандата, където беше по-прохладно. Обсъждахме дали да не се върнем при чинарите, за да видим какво става със Силвестър, но не го мислехме сериозно. Чудехме се какво ли ще се случи с тялото му. Бяхме сигурни, че шерифът ще дойде да арестува Клион и другите мъже. Щяха да му трябват свидетели, затова не биваше да обелваме нито дума за онова, което видяхме. Никога. През онази нощ не мигнахме. Когато чухме мама в кухнята, се върнахме в леглото. Тъкмо навреме, защото Клион влезе и ни кресна да отиваме в обора и да доим кравите. Правехме го всяка сутрин на зазоряване. Всяка сутрин. Живеехме трудно. Мразех фермата, а от този ден нататък ненавиждах баща си, както никое друго дете не е мразело родител. Мечтаех шерифът да дойде да го отведе завинаги.