Джон Гришэм - Сянката на чинара

— Няма срок. Обикновено съпругът или съпругата, или пък децата на починалия го намират, носят го на адвокат и около месец след погребението отиват в съда и започват процедурата.

— Ами ако няма завещание?

— Мечтата на всеки адвокат — засмя се Джейк. — Голяма бъркотия. Ако господин Хъбард е починал, без да остави завещание, но с две бивши съпруги, вероятно с няколко големи деца и още толкова внуци, тогава кой знае, сигурно през следващите пет години ще се боричкат за имуществото му. Ако той изобщо е притежавал имущество, разбира се.

— И още как — обади се Дел от другия край на Кафето, защото радарът й винаги бе включен.

Ако човек се разкашляше, тя веднага питаше добре ли е. Ако кихнеше, тутакси носеше кърпичка. Ако бе необичайно мълчалив, го разпитваше как са нещата у дома и в работата. Ако се опиташе да шепне, тя щеше да цъфне до масата да му долива чашата, независимо колко е пълна. Нищо не забравяше и никога не пропускаше да припомни на момчетата си, ако са казали нещо различно преди три години.

Помощник-шериф Пратър направи на Джейк знак с очи в смисъл „Тази е откачалка“, но умно реши да замълчи. Просто дояде палачинките си и се накани да си ходи.

Малко след него си тръгна и Джейк. Плати сметката си в шест и четирийсет и излезе от Кафето, като пътьом прегърна Дел и едва не се задави от уханието на евтиния й парфюм. Небето на изток бе оранжево, зазоряваше. Дъждът беше престанал и въздухът беше чист и прохладен. Както винаги Джейк се запъти на изток, отдалечавайки се от кантората си, все едно закъсняваше за важна среща. Всъщност през този ден не го очакваха никакви важни срещи, а само няколко рутинни посещения от хора с проблеми.

Джейк пое на сутрешната си разходка по площада на Клантън покрай банки, застрахователни компании и агенции за недвижими имоти, кафенета и магазини, всичките затворени в този ранен час. С няколко изключения сградите бяха двуетажни и тухлени, а балконите с парапети от ковано желязо се бяха надвесили над тротоарите, които образуваха идеален квадрат край площада и неговата морава. Клантън не беше точно благоденстващ, но и не умираше като много други градове в селския Юг. Според преброяването от 1980-а населението беше малко над осем хиляди, четири пъти по-малко от това на окръга, и се очакваше броят да се повиши леко при следващото преброяване. Нямаше празни магазини, нямаше заковани с дъски прозорци или тъжни надписи „Под наем“ по витрините. Джейк беше от Карауей, градче на близо две хиляди и петстотин мили западно от Клантън, чиято главна улица западаше, търговците се оттегляха, кафенетата затваряха, а адвокатите един след друг прибираха книжата си и се местеха в столицата на щата. В момента на площада на Клантън имаше двайсет и шест адвокати, броят им растеше, а конкуренцията буквално ги задушаваше.

Още колко можем да поемем, нерядко се питаше Джейк.

Стана му приятно, докато минаваше покрай другите кантори и гледаше заключените им врати и тъмни приемни. Правеше нещо като победна обиколка. Той беше готов да посрещне новия ден, докато конкурентите му още спяха. Мина покрай кантората на Хари Рекс Вонър, може би най-близкия му приятел в адвокатската колегия и воин, който рядко се появяваше преди девет часа, а приемната му най-често беше пълна с изнервени клиенти в развод. Хари Рекс беше сменил няколко съпруги и знаеше какво означава обърканият семеен живот, поради което предпочиташе да работи до късно нощем. Джейк мина покрай омразната фирма „Съливан“, където работеха най-много адвокати. Девет според последното преброяване, всичките пълни задници, които Джейк се стараеше да избягва, но отчасти от завист. „Съливан“ държаха банките и застрахователните компании, а адвокатите печелеха повече от другите.

Подмина и преживяващата трудни времена, заключена с катинар кантора на своя стар приятел Мак Стафърд, от когото нямаше ни вест, ни кост през последните осем месеца, след като уж беше избягал посред нощ с парите на своите клиенти. Съпругата и двете му дъщери още го чакаха, чакаше го и обвинителният акт. Джейк тайничко се надяваше, че Мак е на някой плаж, пие си коктейли с ром и не възнамерява да се връща. Той беше нещастен мъж с нещастен брак. „Бягай, Мак, не спирай“, казваше Джейк всяка сутрин, докосвайки катинара, без да забавя крачка.

Мина и покрай редакцията на „Форд Каунти Таймс“, покрай Чайната, която едва сега се събуждаше, покрай магазина, откъдето си купуваше костюмите на разпродажба, покрай заведението на Клод, където обядваше всеки петък с другите бели либерали в града, после покрай антикварния магазин, чийто собственик беше съдил два пъти, покрай банката, която все още държеше втората ипотека на къщата му и беше обвързана със същото съдебно дело, и накрая покрай сградата на окръжната администрация, в която работеше новият областен прокурор, когато беше в града. Предишният, Руфъс Бъкли, си беше заминал, прогонен от гласоподавателите. Бе се оттеглил окончателно от изборен пост, или поне Джейк и мнозина други се надяваха да е така. Двамата с Бъкли се бяха хванали за гушите по време на процеса срещу Карл Дий Хейли и помежду им още кипеше силна омраза. Бившият прокурор се беше върнал в родния си Смитфийлд в окръг Полк, където ближеше рани и се мъчеше да си изкарва прехраната наравно с останалите правни кантори.