Джон Гришэм: Сянката на чинара

Джейк закачи сакото си на стената и седна на масата на помощник-шериф Пратър. Два дни преди това „Оул Мис“ бяха изгубили от „Джорджия“ с три тъчдауна и това беше горещата тема. Мляскащата дъвка Дел му наля кафе и междувременно успя да го побутне с дебелия си задник — един и същ ритуал шест сутрини седмично. След броени минути тя му поднесе закуската, която той никога не поръчваше — препечени филийки, царевична каша и конфитюр от ягоди, както обикновено. Докато Джейк поливаше кашата с табаско, Пратър попита:

— Джейк, ти познаваше ли Сет Хъбард?

— Не съм го виждал — отговори Джейк, привлякъл няколко погледа. — Чувал съм името му няколко пъти. Има имот близо до Палмира, нали?

— Точно така.

Пратър задъвка наденичката си, а Джейк отпи от кафето, изчака малко и каза:

— Изглежда, би било основателно да предположа, че със Сет Хъбард се е случило нещо лошо, след като говориш за него в минало време.

— Какво правя? — попита Пратър.

Помощник-шерифът имаше дразнещия навик да повдига на висок глас многозначителен въпрос на закуска и после да млъква. Той знаеше подробностите и мръсотията и винаги опипваше почвата да провери дали някой няма да добави още нещо.

— Говориш в минало време. Попита: „Познаваше ли го?“, а не „Познаваш ли го?“, което би означавало, разбира се, че той е жив. Нали?

— Май да.

— Е, какво се е случило?

Анди Фър, механик в сервиза на „Шевролет“, отговори високо:

— Вчера се е самоубил. Намерили го да виси от едно дърво.

— Оставил бележка, както си му е редът — добави Дел, връхлитайки с каната кафе.

Заведението беше отворило преди час, следователно Дел несъмнено знаеше за кончината на Сет Хъбард толкова, колкото и всички останали.

— И какво пишело в бележката? — попита спокойно Джейк.

— Не мога да ти кажа, миличък — изчурулика тя. — Това е между мен и Сет.

— Ти не познаваше Сет — възрази Пратър.

Дел определено беше жена с минало и имаше най-острия език в града.

— Навремето спах със Сет — веднъж, може би два пъти. Вече не помня.

— Е, при толкова много мъже… — подметна Пратър.

— Да, ама ти никога няма да припариш до мен, старче — сряза го тя.

— Май наистина не помниш — изстреля Пратър и неколцина се засмяха.

— Къде е била бележката? — попита Джейк, мъчейки се да обърне разговора.

Пратър натъпка в устата си цяла палачинка, подъвка и отговори:

— На масата в кухнята. Сега е при Ози, той още разследва, ама почти няма какво. Хъбард отишъл на църква, всичко изглеждало наред, после се върнал, взел стълба и въже и направил каквото направил. Един от работниците му го намерил към два часа вчера следобед, увиснал под дъжда. Издокаран с официалния си неделен костюм.

Интересно, необичайно и трагично, но Джейк не успя да се натъжи за този непознат човек.

— Защо го е направил? — попита Анди Фър.

— Не знам — отговори Пратър. — Според мен Ози го познаваше, ама не говори много.

Дел им доля кафе.

— Не го познавах добре — заяви тя с ръка на хълбока. — Обаче моя братовчедка е близка с първата му жена — имал е две — и според първата Сет притежавал доста земя и пари. Жената казва, че той не парадирал с богатството си, бил потаен и не се доверявал на никого. Освен това бил гадняр, ама жените все така казват след развода.

— Ти би трябвало да знаеш — обади се Пратър.

— Знам, старче. Знам много повече от теб.

— Оставил ли е завещание? — попита Джейк.

Работата по легализирането на документи в съда не му беше от любимите, но ако наследството беше голямо, някой в града щеше да получи приличен хонорар. Работата беше предимно с документи и с едно-две явявания пред съда — проста и доста скучна.

Джейк знаеше, че към девет часа адвокатите в града ще хукнат да търсят информация кой е изготвил завещанието на Сет Хъбард.

— Още не знам — каза Пратър.

— Завещанията май не са публично достояние, нали, Джейк? — попита Бил Уест, електротехник в обувния завод северно от града.

— Не и преди да умреш. Можеш да промениш завещанието си в последната минута, затова е безсмислено да го вписваш в регистъра. Освен това може да не искаш целият свят да узнае какво пише в него, преди да умреш. А след като умреш и завещанието бъде представено в съда за легализация, то става публично достояние.

Докато говореше, Джейк се озърна и забеляза поне трима души, чиито завещания бе изготвил. Пишеше ги кратки, бързо и евтино, което бе добре известно в града. И все имаше клиенти.

— Кога започва процесът по легализирането? — попита Бил Уест.