Джон Гришэм - Сянката на чинара

Мостът представляваше обикновена дървена платформа между двата бряга на безименна тясна рекичка, задушена от лианите на кудзу и гъмжаща от отровни змии. Господин Хъбард от месеци се канеше да я замени с широка бетонна тръба, но все отлагаше заради лошото си здраве. Платформата се намираше близо до просека, където сред храсталаци и бурени гниеха две порутени бараки — единственият признак, че тук някога е имало малко селище.

Близо до моста беше паркирана колата на господин Хъбард — кадилак последен модел, — а вратата на шофьора и багажникът бяха отворени. Калвин спря зад нея, огледа отворената врата и багажника и за пръв път се усъмни, че нещо не е наред. Валеше проливен дъжд и вятърът се беше усилил, така че нямаше причина господин Хъбард да остави вратата и багажника отворени. Калвин нареди на сина си да остане в пикапа, после бавно заобиколи колата, без да я докосва. От шефа му нямаше и следа. Калвин си пое дълбоко въздух, изтри влагата от лицето си и се огледа. Отвъд просеката, на може би стотина метра, видя тяло, увиснало на едно дърво. Върна се при пикапа и отново предупреди сина си да остане вътре и да държи вратите заключени, но вече беше твърде късно. Момчето се взираше към чинара в далечината.

— Стой тук — строго нареди Калвин. — Не излизай от колата.

— Добре, татко.

Калвин закрачи. Вървеше бавно, защото ботушите му се пързаляха в калта, и се мъчеше да се успокои. Защо да бърза? Колкото повече приближаваше, толкова повече му се изясняваха нещата. Мъжът в тъмен костюм, увиснал на въжето, несъмнено беше мъртъв. Калвин най-сетне го позна, забеляза стълбата и бързо подреди събитията, предхождащи сцената. Без да докосва нищо, той отстъпи назад и се върна при пикапа си.

Беше октомври 1988 г. и телефоните в автомобилите най-сетне бяха стигнали и до селските райони на Мисисипи. По настояване на господин Хъбард Калвин също си беше инсталирал телефон в пикапа. От него се обади в шерифството на окръг Форд, описа накратко какво е видял и зачака. Затоплен от парното и поуспокоен от Мърл Хагард по радиото, Калвин се взираше през предното стъкло, без да обръща внимание на сина си, барабанеше с пръсти в такт с чистачките и по едно време осъзна, че плаче. Момчето не смееше да продума.

Половин час по-късно пристигна една кола с двама помощник-шерифи. Докато си навличаха дъждобраните, дойде и линейка с тричленен екип. Всички се взряха в стария чинар и след няколко секунди им стана пределно ясно, че там виси тяло. Калвин разказа каквото знаеше. Помощник-шерифите прецениха, че е най-уместно да действат като при извършено престъпление, и забраниха на екипа на линейката да доближава местопрестъплението. Пристигна още един помощник-шериф, после още един. Претърсиха колата и не откриха нищо полезно. Направиха снимки и видео на Сет, който висеше със затворени очи и неестествено извита надясно глава.

Един помощник-шериф отведе Калвин до дома на господин Хъбард на няколко мили от мястото. Момчето седеше безмълвно отзад. Вратите бяха отключени, а върху масата в кухнята намериха жълт лист от адвокатски бележник. Сет беше написал четливо с печатни букви:

„До Калвин. Моля те, осведоми властите, че сам сложих край на живота си, никой не ми е помогнал. На другия лист съм оставил инструкции за погребението и службата. Никаква аутопсия!

Бележката носеше същата дата, неделя, 2 октомври 1988 г.

Накрая помощник-шерифите освободиха Калвин. Той побърза да откара сина си у дома, където момчето се сгуши в майка си и до края на деня не обели нито дума.

Ози Уолс беше единият от двамата чернокожи шерифи в щата Мисисипи. Другият беше наскоро избран от окръг в делтата с около седемдесет процента чернокожо население. Седемдесет и четири процента от жителите на окръг Форд бяха бели, но Ози беше спечелил и първите, и вторите избори с огромна преднина. Чернокожите го обожаваха, защото беше един от тях. Белите го уважаваха, защото беше добър полицай и бивша футболна знаменитост от гимназията в Клантън. В някои отношения футболът постепенно заличаваше расовите различия в окръг Форд.

Ози излизаше от църквата със съпругата и четирите си деца, когато му се обадиха. Пристигна на моста по костюм, без значка и без оръжие, но в багажника на колата му имаше чифт ботуши. Двама помощник-шерифи го отведоха до чинара през калта с разтворен чадър над главата му. Тялото на Сет вече беше подгизнало и от обувките, брадичката, ушите, върховете на пръстите и маншетите на панталона му капеше вода. Ози спря недалече от обувките, вдигна чадъра и погледна към бледото измъчено лице на човека, с когото се беше срещал само два пъти.