Димитър Подвързачов - Под чинара. Из разказите на Кючук-Хасан

Невежи сте — попитайте, потрайте,

да ви аннатардисам [поуча] аз, да знайте,

да се не дърлите току на зян.

„Талйан“ е сладка рибка чудесия,

хамси-балък, башка чешит хамсия,

тук никой я не знай, нито е чул;

пък аз съм ги поглъщал още малък,

като локум, по пет, по шест на залък;

локма-локма емишим [лапал, лапал съм] в Истанбул!

Той млъкна. Тишина… Люфти почака

и нежно с ножицата пак притрака.

Безмълвен сладък мир… Блажен покой…

В кюшето някой весело изхърка,

котакът се протегна и замърка,

доволен от мюфтията и той…

Таз вечер закъсняхме със Хасана

във кафенето. Но пък не остана

нито един въпрос неразрешен:

с пет-шест кафета, няколко шурупа,

оправихме бурденбире Аврупа [изведнъж, цялата Европа]

и цялата дюня хемен-хемен… [свят почти]

Кога излязохме от кафенето,

нощта си беше спуснала пердето.

— Виж — рекох аз, — благословен покой!

Нощта приспива фукари [бедни], зенгини [богати],

та всеки във забрава да я мине!

— Йок, джанъм! — възрази ми нервно той.

— Нощта е пълна със дела и тайни!

Старинна наша мъдрост ние знайме:

„Гедже гебедър!“ — казва тя. Демек:

„Нощта е пременна!“ Дълбока мисъл!

Не знам кой я казал или писал,

но бил е биюк-кафалъ [голяма глава] човек!

Нощта е бременна! Тя често носи

събития, решения, въпроси,

за някого — живот, за друг — юлюм; [смърт]

чрез нея нявга сам Аллах приказва!

Тя дига, сваля, гали и премазва,

и всичко — дебнешком, хептен без шум!

Не знам къде, на тоз свят ювардалест, [объл]

в един градец, акшамюстю [привечер], на залез,

пристигнал някой си паша с аскер;

и щом отседнал, тозчас, без да чака,

изпратил адютанти от конака

да доведат налбантина Юмер.

Размахал на Юмера над главата

юмрука си и ревнал му пашата:

— До заранта, за моите коне,

да ми приготвиш онбешбин пирона!

Не го ли сториш — тегля ти патрона!

Един ти стига, саде бир таане! [само един]

Отишъл си Юмер дома в тревога:

петнайсет хиляди! Кога, за Бога?!

Пък утре — смърт в зори! Вай ярабим! [олеле, Боже]

— Не се грижи! — ханъмата го учи. —

Кой знай какво до утре ще се случи:

гедже гебедър! Я върви да спим!

А във зори му чукат на вратата!

Юмер се спотаил във одаята,

от страх трепери и мълчи — ни гък.

— Юмере, ставай! — глас отвън говори. —

Таз нощ пашата се пресели горе:

дай четири пирона за сандък!

Кючук-Хасан замлъкна… Тежка, знойна,

нощта бе подозрително спокойна.

И в тишината само издрънча

и наруши съня на калдъръма,

звънлива, като гласа на ханъма,

от еминийте [калеври] му една налча [налче, подкова за обуща] …

Веднъж, пред кафенето, сред алана

се спречкаха Алито със Шабана —

събраха свят и вдигнаха кавга.

Берберинът, Сабрито, се завтече:

— Ще ида да ги помиря — ни рече, —

ще ги оправя аз, хем ей сега.

След малко, гледам, връща се Сабрито,

хептен издраскано и доста бито.

— Сабри бе — питам го, — не олду? [какво стана]

— Брак холан [остави се] — казва, — търсих си белята:

удариха ме със юмрук в главата,

та и окото ми се чак наду.

Казах им истината, както зная —

кабахатлия [виновен] станах аз накрая…

Защо ми трябваше! Динсиз инсан! [безбожник, неверник]

— Как? Истината? Тя ли те подстори?

Тя никога ачик не се говори! —

обади се тогаз Кючук-Хасан.

— Пашовка някога, от свойта стая

видяла, че отвънка, пред сарая,

до портата се мъдри просяк стар.

Но всеки, който покрай него мине,

поспре се и наместо милостиня

току му залепи един шамар.

Зачудила се хепийдже [много] жената…

След малко тръгнала от одаята,

по стълбата, та хоп — при него чак:

— Бре, старче, я кажи, защо тъй днеска,

кой где помине, току те наплеска?

Ти днес изяде май бая даяк?! [бой]

— Защо ли, бей-ханъм? Та аз не крия:

такъв късмет е моя! Орисия!

Или в главата имам ексиклик: [недостиг]

край мене който спре или помине —

без разлика на чин и на години,

аз истината казвам му ачик!

— Бре сарп [остър] акъл! Демек саалам [добре] познава?!

Кажи и мойта истина тогава:

Защо отгоре слязла съм дотук?

— Защо ли? Ти за мъж байрака вириш

и ходиш тук и там, да си го дириш!…

Ханъмата го блъснала с юмрук…

Така върви, Сабри, открай дюнята: [светът]

уж истината е за всички свята

и хората от нея нямат страх,

но кажеш ли я право във очите —

стисни душата си между зъбите,