Димитър Подвързачов - Мисли и парадокси

В мойто джобно тефтерче аз внасям бележки — Мълчаливи числа, без хвалба и без хула;

Тук четворка, там тройка, за грешки по-тежки;

На живота — две с минус, на хората — нула…

Животът е тъй глупав и безсмислено-жесток, че ако човек остане напълно нормален, би го живял с голяма мъка. Затуй всеки безсъзнателно се стреми към лудостта: един се предава на религия, друг — на богатства, трети — на азарт, на политика, на изкуства… бързо и неусетно се побъркват, но пък блаженстват до гроб.

За мнозинството български граждани държава произлиза от глагола държа: — Дръжте държавата за всичко! Ние държим да я уверим, че тя е длъжна да ни поддържа! А Отечество — от глагола тече: О, течете, държавни и обществени средства, към моя собствен джоб!

Диоген излизаше от своята празна бъчва и търсеше с фенер хора. В наше време той щеше да бяга от празни хора и да търси с фенер пълна бъчва.

Демократизмът има за психологическа основа едно от най-неизменните човешки качества: завистта — тъй както любовта към клюкарството е основа на изящната литература.

Аз гледам българите като чужденец.

Доволен съм обаче, че гледам чужденците като българин.

Има хора с такива прости, мили души, че за да го отстраниш веднъж за винаги от себе си, достатъчно е да му дадеш малко пари назаем.

Който живее на гарата, смята, че влаковете и пътниците минават за негово развлечение;

който пътува с трена — че гарите са направени и заселени за негово удоволствие.

Всичко друго мога да простя в нелепостите на мирозданието,

но това, дето са дадени криле на мухата — никога.

Вечер, като си легна, започвам да мисля за съчиненията си, които някога ще пиша — и заспивам. Заспивам с блажена мисъл: — Все пак ползата от моите съчинения е действителна: с ненаписаните заспивам аз, а с написаните — навярно читателите.

Жената е книга. Може авторът да е знаменит, изданието, корицата, печатът, хартията — прекрасни; все пак необходимо е да я прочетеш, за да я вкусиш.

Жената е книга: когато я четеш, никак не е важно колцина преди тебе са я чели и колцина след тебе ще я четат.

Жената е книга: ти я четеш и трептиш, вълнуваш се, плачеш поради нея, от възторг, от скръб, от радост… А тя, с каквито букви да е нашарена, си остава проста бездушна хартия.

Едно от най-интимните и продължителни удоволствия, които можеш да доставиш на своите приятели и познати, е това да бъдеш винаги беден. Хората страшно обичат да те знаят сиромах. Пази се да не ги разубедиш: това понижава самите тях в собствените им очи — и те мъчно могат да ти го простят.

Животът е наистина едно изпитание. Но в най-простия смисъл: провидението предлага на хората съблазни, за да ги изпита. Повечето хора, то се знае, веднага се улавят на въдицата. Провидението ги потупва по рамото и им казва със задоволство: браво! — и вече се грижи за тяхното благополучие докрай. Ония малцина, които се стремят да останат праведници — провидението тутакси им обръща гръб с думите: — Господа, вам ще се отплатя на онзи свят! Изобщо — провидението бди… над негодниците.

Да се възхищаваш от собствената си жена — това е един от най-сигурните признаци за природна глупост.

Дай на българина власт — и той започва да се разпорежда като в неприятелска държава.

Как се мени светът и човекът към все по-лошо, се вижда, между другото, и от това: В наше време за някого казваха: „Сиромах — и добавяха с твърдост и гордост: — но честен“. Днешните хора казват равнодушно: „Честен — и добавят с презрение: но сиромах“.

За нас, българите, във всички области, има една обща характеристика: муха, която живее със самочувствието на аероплан.

Много малко работи има, които могат да се вършат с жена.

Мъжът изобщо е много тънък дипломат в женските работи; в това отношение никоя жена не може да го измами… освен само собствената.

Когато ми казват: пиши! — винаги ми иде на ум оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се ще да слушат. Нито — дали го бива да пее. Той си пее. Да пишеш — и да печатиш — за това се иска не смелост, а нещо много повече: нахалство. Отгде вземат увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от тях?

Да се възхищаваш от себе си! Това е неоценим човешки атрибут, едничкото качество, което отличава човека от животните… като го прави смешен пред тях, разбира се.