Ако всичките ми кредитори се молят за мое здраве — не е тютюнът, който ще ми попречи да стана столетник.
— Ето, г-н редакторе, както бяхте ме натоварили, написах рецензия за снощната пиеса.
— Д, видях, прочетох я, много добре. А сега кажете ми мнението си за пиесата.
Едно от най-духовитите и префинени изтезания, които съдбата може да измисли човеку, е да го направи коректор на вестник.
Какво си мислят малките началници, до фелдфебел, като те гледат помежду си, под властта си? Сигурно това: — Има брада наистина, но ако беше свестен човек, щеше да изклинчи!
Като четеш някои вестници, често си мислиш: — Няма ли кой да ги поправи: тия хора се заблуждават да мислят, че съществува Нобелова премия за лъжа!
Когато се пише психология на българина, не трябва да се забравя и това:
— Своеобразен маниак: говори за себе си в множествено число — „нечем“, „ядем“, „пием“…
— В дъното на душата си навярно мисли, че Шопен и Шопенхауер са от шопски произход.
Той се мисли за обществен деец! Блазе му: той вярва, че има общество в тая страна.
Това беше една малка спирка. Аз те виждах за първи път — през прозорците. Само няколко мига — и ние бяхме тъй близки! Ти ми разказа през стъклата нещо, което беше до смърт важно за двама ни, а аз братски те посветих в моята несрета. И ето, оставаше да слезнем и тръпни от щастие и скръб — да си подадем ръце. Но това беше една малка спирка. Нашите вагони се разминаха навеки: ти заминаваше натам, откъдето аз си отивах безвъзвратно.
Само две възможности имаш, смъртний човече. Или ще продължаваш да живееш, преобразен в дух, и следователно ще задоволяваш любопитството си да виждаш какво става без тебе, или пък съвсем няма да живееш вече — и в такъв случай всичко ще ти е решително безразлично. Ето защо — излишно е да се безпокоиш още сега.
О, да — и той падна за отечеството! Падна от високата стълба на Сметната палата, гдето бе отишъл да получи една платежна заповед.
Някога Уайлд е казал: „Изкуството е най-безполезното нещо на света.“ Без да искам да се натрапвам за събеседник на Уайлда, аз бих добавил: — И няма нужда от други доказателства за това: Достатъчно е да се доближиш до хората на изкуството, за да видиш, че ако и да се занимават с възвишени неща, те наравно с обикновените човеци са най-често като тях подлеци и мошеници.
Има едни малки птички, които чакат, когато крокодилът си подаде главата от водата, безстрашно кацат върху нея и го кълват. Крокодилът отваря уста и се смее — това го гъделичка приятно — а те героично чукат, чукат…
Тези малки птички са фейлетонистите, сатиричните писатели, всички ония изобщо, които пишат с илюзията, че ще поправят някога нещо…
Жената е вечно дете — по ум, но вековен старец — по егоизъм.
Когато те издува да се обясниш в любов, а си крайно беден, спомни си, че погребален магазин не се отваря на курортно място.
Природата създава хората като серия банкноти. Множество серии, в които всяка банкнота прилича на съседката си като две капки вода и носи поредния номер след нея. Но пуснат ли се в обръщение — те вече не могат никога да се срещнат една с друга и цял живот напразно се търсят…
Това търсене е приятелството, любовта — с неизбежните им разочарования.
Да наваксаш времето — за жалост — значи да го почерниш, но не с вакса, а с труд…
Текстът се възпроизвежда по изданието Димитър Подвързачов. Под чинара. Издателство Люк, 1993. Съставител Борис Христов.
Източник: http://bezmonitor.com, 18 февруари 2005
Сканиране, разпознаване и редакция: Сашо
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/2984)
Последна редакция: 2007-06-13 20:21:13