Димитър Подвързачов - Мисли и парадокси

— Но защо си решил да влезеш в тая партия? Нали виждаш, че нашите хора влизат в партиите само за интерес, а не по идеи?

— Да, виждам. И аз като тебе се възмущавам от нашите българи… Но аз само тъй… Имам, знаеш, една къща в Севлиево и искам да я продам на общината. Затова съм решил: ще вляза в тая партия сега, та като дойде един ден на власт…

Животът — отвратителен и нелеп, като пиян разсилен — е препълнен с такива обидни несъвършенства, че има чувствителни и честолюбиви натури, които поради това се стесняват да бъдат сериозни и трезви.

Имали ли сте случай да отидете на фотография с група близки приятели? Веднъж ми падна такъв случай и ми остави силно впечатление. Когато фотографът каза да се нагласим срещу апарата, настъпи едно пълно животинско разединение между нас — ние се разпаднахме като пясък. Всеки побърза да избере само за себе си възможно най-предно и най-важно място, без да се интересува кой от другите къде и как ще застане. Само аз чаках да ми отредят място и останах в един едва забелязан ъгъл… И ми беше тъй саркастично весело: не е ли досущ същото в живота?

Да пишеш и печатиш — каквото и да е, където и да е — строго погледнато, е едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен нещо. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те изругае…

Книгата е възвишен, тънък и благороден занаят. Тя е просвета, култура, напредък. Тя държи във вековете езика и народностното чувство, тя сее знания, вдъхновява, издига, възбужда, отбранява. На международното борбище тя е крепост и оръдие. Слава на нейните жертви и труженици!

И все пак: по-добре е да не се занимаваш с писане книги, младий човече! Хилядо пъти е за предпочитане да потърсиш препитанието си в манипулиране с хартията, преди да е минала печатарската машина през нея.

У нас пътят на славата е много труден — между другото и поради една твърде смешна причина: каквото ти искаш да бъдеш, всички други наоколо, всеки по отделно, се смятат, че те са именно това, още от рождение. Сякаш за да дадем едно лишно доказателство, че сме народ-хлапак — ние до един сме маниаци, побъркани на всевъзможен род умствени джунджурии. Погледнете: кой от нас не е разрешавал тежки обществени и междудържавни проблеми, кой не приказва стръвно за театър, музика, литература, за всички видове художества? На пръв поглед може би това изглежда като една модна нужда от обикновена осведоменост. Ала когато поразчовъркате външната мазилка, отдолу ще издрънчи бронираният маниак, който в дъното на самосъзнанието си е най-малко… поне писател!

О, златен век за печатарите! В София има, казват, вече около 80 печатници — и всички трещят от работа…

Има идеи, в които е абсолютно невъзможно да повярваш, ако дори ти дадат сто години да мислиш. Такива са например идеите за славянско могъщество, за балканско споразумение, за общочовешко братство и дар.

— Смъртта е поучителна. Видът на мъртвеца, гроба, гробищата — всичко туй навежда човек на мисли за суетата на живота. Защо ми е да се сърдя, да се карам с хората, да се боря с ръце и нозе, да върша зло, когато ето къде е краят: една купчина пръст — и всичко с мене е свършено…

Да, но така разсъждаваш ти. Другите, изглежда, разсъждават другояче: — Защо ми е да бъда добър, да отстъпвам, да правя хората честити и доволни, да се ръководя от истина, справедливост и човещина, когато всичко туй е суета, защото ето къде е краят: една купчина пръст!

Оставени сме коварно безпомощни на тоя свят и сякаш някой ехидно ни се смее, като слуша как за всичко намираме оправдание…

Във виното е истината! — Ала оня, който пръв е казал тая мъдрост, е бил трезвен — така че истината, уви, не е и там.

Казват с любов и почит: библиотеката.

А мене ме е просто страх от това учреждение.

Защото каквито глупости и да си написал — всичко отива там и става общо достояние завинаги. И дори ако днес не изглеждат глупости — все пак някой някога, може би дори вече след като тебе те няма на света, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е още отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?

Колчем ми се е случвало да навляза в голяма гора, с неописуема красота на извишени към небето борове или рошави буки, или гиздави елхи, натруфени като млади невести — все ми е минавало през ума: — Голям въпрос е дали бива тая неповторима хубост да се жертва, за да се прави… хартия. — И дали не е по-добре да се отсичат само тънички клонки и с тях да се понашибва овреме всяко младо, което почувства нагон да пише — та дано се остави, за негово добро.