Димитър Подвързачов - Мисли и парадокси

Може да изглежда парадокс, ала аз мисля, че лекият житейски успех на Стефан Богориди, който благодарение на гръцкото си образование е бързо напреднал като отомански висш чиновник, значително обяснява тогавашното тържествено шествие на гръцки дух между нашите деди и срамно поражение на българския.

„Келепир“ — тая дума турчинът аристократ е измислил специално за българина плебей. И ние, днешните, сме такива: предложете на най-богатия българин един безплатен билет по железницата или даром място в театъра — и наблюдавайте как ще светнат очите му.

Що е журналист? Механически музикален инструмент: вържи му заплата, пусни му една идея — и завърти дръжката.

В книгата на живота има една най-важна, най-дълбока и най-проникновена страница — откровение. С девет печата, завинаги е запечатана тая страница за онзи, който не е бил родител и не е погребал рожба.

Има автори, които могат без стеснение да ти кажат: — Бях започнал да пиша пиеса. Но като чух, че и Бернар Шоу пише, отказах се — не обичам да ми подражават…

В нашата страна честният човек съвсем не е на почит. И лесно обяснимо. В нашата страна съвсем не е трудно да бъдеш честен: това е може би едничкото занятие, което няма охотници за конкуренция.

…И аз спрях втрещен пред живота: той е толкова къс, че никога не ще успееш да опишеш безконечното му нищожество…

Колко пъти ми е дохождало наум: защо употребяваме думата падеж за деня, в който имаме да плащаме полица? Много по-изразителна е думата плащаница. Толкова повече, че очаква ли те плащане, когато нямаш пари, ти си разпънат на кръст и остава да ти метнат една плащаница.

Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо: той няма никакво отношение към нея. Той не знае за какво би му трябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя е за него просто една нелепа непотребица.

Вярно е, че все пак има книги.

Но има и амбулантни музиканти-бандаджии, които по празници и именни дни се вмъкват незабелязано през пътната врата и току гръмват своя марш всред двора, без да ги е канил някой. Домакините изтичват отвътре с досада и им дават някой лев, само да млъкнат и да си отидат.

Има и автори. Те, бедните, винаги ми напомнят мухи в затворен прозорец: цял живот се блъскат в стъклото и си въобразяват, че летят в ширния простор, който е завинаги отвъд прозореца…

В този огромен свят на тайнствени заплетни и на неразрешими загадки, влечението да играеш някаква видна роля в микроскопическия кръг около тебе винаги ми се е виждало във висша степен наивно.

Няма положение без изход: всичко се нарежда, само че по някой път зле.

Беше късен час и целият салон беше пълен с нестройна глъчка, викове и песни. Аз седях сам при една масичка точно срещу вратата с портиери, [портиера — фар. завеса от плътен плат до земята] отгдето влизаха кабаретните артисти, за да изпълняват номерата си. И ето, зад портиерите се изправи, приготвена, за да влезе, една танцувачка. Банална в голотата си, капризно накитена, с кастанети на пръстите, с гъста мазилка на лицето си, тя се спря там няколко мига в явно вълнение. После поправи тук-там накитите си, улови с лява ръка едната портиера, а с дясната… се прекръсти три пъти… И се втурна вътре, завъртя се във вихрен танц и зачатка кастанетите… В своя срам на паднала душа, тя бе тъй високо, високо над всички нас… Никога величието на религията не ми се е виждало тъй неотразимо и нашето вродено безбожие — тъй чудовищно, както тая нощ — в едно кабаре.

Човек трябва да бъде добър с хората преди всичко от предвидливото чувство за една следсмъртна деликатност: — Ужасно е да си представиш в какво крайно неудобно положение ще туриш своите познати, които един ден ще придружават ковчега ти и ще бъдат принудени според обичая да те величаят за добър и скъп човек, когато положителното им мнение за тебе е всъщност, че ти си бил първо качество вагабонтин…

Ако искаш да опустошиш душата на един младеж — трябва да го направиш вестникар. Вестникарят еднакво като другите гледа нещата, но по своему си ги обяснява. Него мъчно можеш накара да повярва нещо. Той мисли преди всичко за опакото на нещата.

Редакторът, който чете какво написал някой, мисли си: — Не ще можеш ме кандърдиса! Колко съм ги писал и аз такива сладки приказки!

Сътрудникът по изкуствата: — Колцина съм хвалил и аз — музиканти и артисти, — без да знае някой какви са били всъщност съображенията ми…

Най-сетне и коректорът чете, че в Нова Зеландия имало 380 хиляди автомобили, и си мисли: — Ба! Кой знае колко нули са прибавени или изпуснати по погрешка!