Димитър Подвързачов - Мисли и парадокси

Дори онзи ден говорих с един журналист за светлото и неоспоримо дело на солунските равноапостоли. Все пак той намери какво да ми възрази: — Всичко туй е добре, но ако речеш да пресметнеш, знаеш ли каква огромна маса хора се занимават с писане у нас! Те всички са жертви на Св. св. Кирил и Методий!

Ако ме интервюират:

— Но какъв е твоят идеал?

— Да престана да пиша!

— Няма ли нещо, което да обичаш на този свят?

— Да, има. В ранна суха есен, в слънчев ден — паяжините, танца на лъскавите паяжини, които се вият над земята от неуловимия полъх на вятъра — обичам да ги гледам, легнал по гръб на тревата…

Природата е пълна с красоти, … когато портфейлът ти не е празен.

Песимист: Ах, погледни: там из улицата, иде погребална колесница. Нещастна среща! Да се върнем!

Оптимист: Да, но колесницата не е празна — значи срещата е на пълно. Да вървим!

Пътят към човешкото сърце е мъчно да се намери.

Към злъчката обаче е много лесен.

Войната е баща на всичко — е казал Херодот.

За майката не е казал нищо, но по всичко изглежда, че това е глупостта.

Фейлетонист! Какво печално поприще! Цял живот да стоиш настрана от живота, заврян в някой кът в долния етаж на вестника, и оттам непрекъснато да мърмориш като свекърва!

Стократно животът ме бие с железен чук по главата, за да ме убеди, че той — животът — не е мой, а на Присламчо и Подмазко. Аз съм се убедил отдавна в това. И все пак ги презирам, и все пак смятам за своя гордост да ги ненавиждам. До гроб няма да си простя тая глупава слабост и фатална нетактичност.

Винаги съм си представял нашия обществено-политически живот, пряко отразяван от партийните вестници и техните взаимоотношения, като една мръсна и прашна крайградска улица, с ниски изкълчени дъсчени стобори, а по вратите наклякали дрипави, обеззъбели от злоба дърти баби, които дигат оглушителна провинциална свада. Те се карат разпенени, една през друга се попържат, стават, сядат, удрят свити пестници един о друг, заканително размахват запретнати ръце.

В своето разнообразно сатирично творчество природата е създала цели особени категории люде, които постоянно пишат за възвишени неща, за красота, правда, любов, доблест добродетел — а носят в себе си една душа мъничка, дребна, която с нищо не е надраснала душата на едно обикновено шимпанзе.

Когато се издигнеш окончателно над земното — тъкмо тогава те заравят в земята.

Дори в момент на върховен екстаз от отражението си в огледалото мухата има само един начин да запечата чувството си.

Драга моя, не се сърди, че те напущам. Текстът на моята последна клетва във всеки случай с нищо не се различава от клетвата на гимназистите:

— Да обикна друга жена? След тебе? Кълна се — никога!

Дълго време аз мислех, че ми вреди алкохолът; сетне хвърлих вината на тютюна; сетне — на месото. Най-после разбрах, че ми вреди просто животът.

Едно от многото благородни чувства, за които обикновеният човек е неспособен, е: признателността. Слепият животински егоизъм ни кара да приписваме всеки свой успех преди всичко на себе си. Коя е тази широка душа, която може да го надрасне?

Недей вярва, когато някой ти каже, че ти е сърдит, защото не си му отишел на гости.

Не осъждай ония няколко стотици млади маниаци на страната, които са побъркани на авторство: всъщност те са, които поддържат българската литература, защото дават пари за списания и книги.

Всички котки мяукат по един и същи начин.

Не се стъписвай пред многобройните си несрети: те са километражните камъни в житейския ти път. А кой товарен кон се плаши от километражните камъни?

Най-възмутителната особеност на глупостите е тая, че докато ги вършим, са невидими за нас; ние ги забелязваме обикновено късно, а често и никога.

Характерно за варварството на нашето общество: никой за никого пет пари не дава, нито да го признае една степен по-високо от себе си, нито да прояви обич до саможертва. Зад видимо интимната връзка най-често се крие съвместно извършено престъпление.

Защо го осъждате? Той решително се бори за запазване на българския лев — и за да го запази, систематически го пренася от държавните каси в собствения си джеб.

Поет, сърцевед, писател, художник, композитор, диригент — всичко това и отделно взето, и вкупом, е твърде малко, за да ни даде приблизително понятие за театрален режисьор.

Възрастта е предателска като расото: който я носи на гърба си, не знае сам какъв изглежда с нея. Но би трябвало винаги да помни, че всички други го виждат, и затова не всичко, което се позволява на другите, се позволява и нему.