Димитър Подвързачов - Мисли и парадокси

Да бъдеш съпруг е изобщо наивно: изневерен — подло; верен — отвратително.

Музиката е за всичките хора, като религията: наглед запълва важна нужда на душата и я възвисява нанякъде… а пък върху личния им живот няма всъщност почти никакво влияние — те си остават все пак съвсем земни.

Любовта има множество вариации: филм с безконечни серии, роман в много свитъци, повест в един том, разказ от няколко печатни листа. Най-много за предпочитане е — подлистник, който започва и свършва в един брой.

Никога недей се сближава много с човека! Доближиш ли го до себе си — той без друго започва да те рита.

Младий приятелю, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е още съвсем малко? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите на вестниците, да ги молиш да оповестят излизането й. След туй — да нагласиш щото някой приятел да ти напише поне един благоприятен отзив. Да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още продължаваш да мислиш, че твориш изкуство, ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…

Колкото по-истинска е една истина, толкова повече прилича на дързост. От това се вижда ясно колко далеч е човекът от истината.

Легенда за българина. Когато се родил от лоното на майката природа, първата дума на българина към нея била: — Мамо ма! Я ми кажи, ти от коя си партия?

В този живот аз се чувствам случаен играч, уловен без коз. Той — животът — трябваше да бъде съвсем друг, а се оказа долен, нищожен. Залисан и заплетен в него, аз чувствам — няма изход. И затова непрестанно гледам към вратата: кога най-сетне ще се свърши, та да си отида там, където съм бил и където — не помня, но тъкмо затова, че не помня, е било много по-добре.

Между хората може да успее, твърде естествено, онзи, който обича хората. Но също така може да успее, с демоничната сила на своята ненавист, онзи, който ги мрази. Никога обаче не успява онзи, който ги презира.

Една непобедима страст има нашенецът към фотографията. Колко е печално да гледаш: дори когато е революционер, той не пропуща да се фотографира в театрална поза, въстанически дрехи, оръжие, череп… Той предварително мисли само за почитта, която поколенията ще бъдат длъжни да отдадат на лика му.

Любовта на бедния човек има вкуса на едно оригинално меню: хлебец, солчица, лучец и… шампанско.

Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а изключително от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други, не по-лоши, не ги вярват за нищо. Особено смешни са обаче групичките писатели, които се взаимно издигат: те по такъв начин, на търговски език, си издават един другиму икономически полици. С една разлика само: в литературата няма нарочни фалименти. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди фалиралия, че е фалирал — може би само в един случай: ако законът му гарантира народна пенсия…

Недей вече ми разказва за своите страдания, своите мечтания, за своите чувства, болки и мъки. Омръзна ми! Аз чакам да ми опишеш как Ботев плака от Козлодуй до Веслец и как Левски разби главата си о тъмничния зид в София.

Винаги на драго сърце говорят само хубави работи за умрелия. Дори още в древността са измислили мъдрост: за умрелия или добро, или нищо. От страх и уважение към великата тайна на смъртта ли? Не! Все пак от себелюбие: по тоя начин ние всеки ден узаконяваме и затвърждаваме правилото, че каквото и да вършим приживе — след смъртта ни са длъжни да говорят само добро за нас! Можем значи още сега да бъдем спокойни.

Има цели категории хора, за които моето мнение е: мили маскари. Такива са писателите например.

Животът никак не е лош, когато можеш да го живееш. Нито смъртта е страшна, когато можеш да умреш. Страшно е, когато не можеш вече да живееш, нито още да умреш. Единствената среда, която не само не е златна, но е бездна, пълна с ужас.

На тоя свят най-ценната човешка черта не е трудолюбието, нито умът, нито човеколюбието, нито честността, нито дарбата. Най-ценното човешко достояние е изкуството да заблуждаваш другите.

Не ми се сърди, че не дохождам навреме. Аз винаги закъснявам. Това е моето проклятие още от рождение: аз съм се родил след смъртта на баща си!

Една от най-големите конвенционални лъжи е изкуството. Не знам по-студено в своето самообожание и по-безчувствено животно от писателя. С него се повтаря историята на слепеца, който може да ви опише словесно с най-фантастични красоти багрите на цветята, тъкмо затуй, защото никога не ги е видял. Природният недъг на писателя — да не чувства нищо — заражда и усъвършенства в пустинната му душа една специфична способност — да ни описва оригинално, ярко, духовито как би чувствал, ако можеше. И това ние наричаме изкуство.