Димитър Подвързачов - Мисли и парадокси

Капацитет — човек, който иска да бъде капак на всичко.

Деградиран — чиновник, когото началството изпраща от града в село.

Окопитен — човек, който е бил на лъзгава почва, но най-сетне е получил копита и се е задържал.

Небитие — непозната страна, гдето не бият.

Министерство — мина за облаги от държавата.

Най-заслужената любов към хората е любовта да ги презираш.

Тайната за добрите отношения с хората е много проста: давай непрекъснато и колкото може повече от себе си, а не искай нищо от тях.

Ти си имал успехи между жените? Право да ти кажа, съвсем не те мислех за такъв нищожен човек.

Понякога ми се струва, че писателството не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.

Хората са като думите в чужди език: някои отведнъж прилягат, точни и ясни, и веднага се запаметяват; други, напротив, остават само смътни следи в паметта ти.

— Ти защо не се заловиш за партизанство? Защо не станеш например депутат някога?

— Депутат? Абсолютно никакво влечение нямам. Аз мога да стана депутат само в един-единствен случай: ако някое правителство остане съвсем без опозиция, та пожелае да ме избере за опозиционен депутат.

Философия на съзвучията:

— Поетът Х. с поета З. се скара!

— Скумрии от една и съща скара!

Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчно оскърбителен, за да те накара съвсем да не пишеш.

Човекът бил венец на творението — казват. Аз не можах да забележа подобно нещо. За мене човекът си остана олицетворение на една огромна космическа ирония.

Че ние сме мързелив народ, няма нужда от друго доказателство: най-много хора ние имаме за писатели, редактори, партизани и кръчмари.

Хората са обикновено много плитки: винаги те имат предвид само онова, което говориш, а съвсем изпущат онова, което премълчаваш и което в повечето случаи е много по-важно.

Хората! Доста забавни животни. Бих искал да имам пари, много пари — и за всичко, за всичко да им плащам.

Писателите обикновено стават писатели поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не стават писатели…

„Празник на народните буд…“

Той спря да пише.

— Защо не пишеш по-нататък — будители?

— Дойде ми на ум дали не е по-добре да го наречем „празник на народните будали…“

В известен смисъл цял будаллък е да се занимаваш с народни работи у нас…

Ти летиш с главоломна бързина в някакъв влак.

Отгде иде той — и къде отива? Ти не знаеш. Никой не знае.

Влакът иде от вечността — и лети към друга вечност.

Ти поглеждаш само за миг през прозореца. Пред тебе профучават неясните очертания на някакви видимости, свят ти се завива; ти не разбираш нищо от тоя откраднат миг. Този единствен миг е земният живот.

Трябва да е отвратително да се препитаваш от изящна литература. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния и гювеч със зарзават!

Против самоубийството има само едно сериозно възражение: защо да бързаш, когато смъртта и без туй те дебне?

Хората са ми тъй безразлични, че съм твърде често интимен с тях.

Ти се държиш между хората с една съвършено необяснима и видимо неоправдана гордост — като личност от благороден произход, която случайно и незнайно как е осиромашала. Твърде естествено, хората те гледат обикновено с недоумение: каква е пък тая птица, на която поведението съвсем не съответства на положението?

И им изглеждаш вероятно смешен…

Добре е, че и за самия тебе всичко туй е не по-малко смешно.

Представете си млад човек, обхванат от буйна жажда да вика, да скача, да пие, да се радва на живота. Представете си го, че в това настроение младият жизнерад момък влиза в ресторант, пие до пресита, напива се, става, пада, събаря маси, строполява се, счупва си глава, нозе, ранява се до смърт.

Това е бракът.

— С щикове и едно магаре може да се управлява — казал бил някога Кавур.

— Ала магаретата дори с щикове мъчно се управляват — би се допълнил той сам, ако беше наш съвременник и сънародник.

Да бъдеш честен — това струва много скъпо. За жалост бедните нямат средства, а богатите имат на разположение много други по-реални удоволствия.

В моето въображение живее съвременният интелигентен българин така: — Той върви по един чист и хубав паркет. Непрестанно пуши и мачка цигарите си върху паркета. На всеки две-три крачки енергично плюе, без да се смущава нито от паркета, нито от хората наоколо. Той плюе и храчи шумно на разстояние два метра пред себе си и едновременно с това не престава да говори. Той приказва на спътника си: — Тия твои възгледи за обществото са твърде много стари и назадничави. Трябва всеки от нас да вземе участие в онова велико, що става наоколо, в новото, което се твори в обществените борби; всеки от нас да бъде будна лястовица на светлото бъдеще…