Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Много бягане е падало по нашите балкански земи. И ако питаш защо са се преселвали хората, хиляда усти ще ти отговорят, че за добро е било и за спасение, ама аз си мисля, че от едно зло са тичали людете към по-малко уж зло. И тъй — от зло към зло, от зло пак към зло ни е люляла нашата балканска люлка. Не ти го казвам това от нямане на работа, ами мен самия майка ми ме е закърмила по път, на бягане, и право викат хората, че каквато люлка го залюляла, такава го и долюляла.

От Беломорието се вдигнала горката — и аз с нея, ама в корема й. Питал съм я:

— Защо побягна ма, мамо? В такова положение…

А тя криви глава:

— Че как иначе?! Където всички цигани, там и гол Асан.

Вярно, цялото село тръгнало с каруците си, натоварили я чичовците ми, нагласили я стринките на чергите, а пръстта над баща ми още не се била слегнала в селското гробище.

— От болест си умря — казваше мама. — По онова време много хора си отиваха я от нож, я от куршум, но той има̀ късмет, от болест си умря.

— Ега ти късмета! — викам аз. — Че човекът е бил млада младина. Каква болест?

— Бърза болест — отвръща мама. — Кашля, кашля — денем и нощем една суха кашлица го дере, корем го боли, нозете му изтръпваха, и тъй — угасна си. Пък за късмета — малък си още да разбираш от късмет. Ти не знаеш, че още един чичо имаше, най-малкият брат на баща ти, Спиро, към седемнайсетгодишен. Като тръгнахме на втория ден сутринта — изчезнал. Викат, свиркат, керванът вече се стегнал да върви — няма го Спиро. Бре! Не можем удържа̀ хората, че да го търсим. Всички път ни чака да бием. Пък да останем назад само двете каруци с нашите, не бива, страшно е. Хеле съгласиха се да почакат, припнаха мъже изоколо да го търсят и — намериха го. Станал Спиро през нощта, отбил се на трийсетина разкрача в един овраг, да ме прощаваш, по нужда да иде, и там го заклали. Кой, защо — хвани кьоравия, извади му очите! Заклали го, както си клечал, и гък не е могло да рече момчето. И нарочно ли са го бутнали, Бог да ги убие, случайно ли е станало — ликът му в лайната наврян… Е? Не беше ли късмет, че батко му, баща ти, си умря от прилична смърт — край близки хора в леглото?

И друг път мама ме е притеснявала с тоя въпрос за баща ми и чичо Спиро, ама какво да й отговоря. Нали като го погне човек страхът, все пак и с нещо харно трябва да си утеши душата. Пък гази ли до коляно в кръв и лайна, къде да се хване, с какво да си изплакне очите, та да различи доброто от лошото? И кой ли по нашите места не е шляпал из тая каша? Ако не си ти, баща ти е; ако не е той, братовчед му ще е. Късмет за рода се има, ако последен е бил дядо ти и поне едно поколение е останало на чисто — да глътне въздух и си проясни погледа…

Но мама имаше и друга причина да помни младия си девер. Тогава нямали време да го погребват на мястото. Керванът бързал. Нямало и с какво да го измият. Завили Спиро с две черги и къде, къде? — сложили го в талигата до трудната булка, защото отпреди я били оставили по-наширочко. Няма как, ще траеш. В другата кола покъщнина, вързопи — не заклан човек, игла не може се смести. Как е пътувала с мъртвеца, тя си знае, но не се оплакваше, тоя ден всъщност бе паметен за нея с радост.

Два часа преди да спрат за нощуване я почнали болките и докато се нагласяли в стана, родила бързо и леко — дето рекла свекърва й, гаче ли не е първескиня. Похвала ли е било това, укор ли, не може да се разбере изведнъж, ако не познава човек баба ми Ана, но дори да й е сърбал попарата, пак остава нещо плъзгаво и двусмислено, каквито бяха всичките нейни работи и приказки.

Нейсе, не това е важното, важно било, че се родило хубаво бебе, и който ме видял, до един го казал на мама, цъкал и плюел да не ме урочаса. Тя лежала в каруцата, разсипана от болката, но щастлива, пък да си призная, на мен и досега е драго, че са ме харесали някога. Така се случило значи — докато другите ми двама чичовци копаели гроб за брата си, жените пелени разгъвали и повои усуквали. Огън били стъкнали, вода сложили да се подгрее и от един казан са гребали мъртвец да мият отляво и рожденик — отдясно. И с едното око хората са плакали, с другото са се радвали, а когато се стъмнило, от едно шише се ляла ракията и за „Бог да прости“, и за „живот и здраве“.

Къде съм се родил обаче, никой не знае, най-малко — майка ми.

— Кой ще помни къде беше! — сърдеше се, като я питам. — Кър, поле. Планина се вдига насреща, по-надалеч и встрани — пак баири синеят, ама ние бяхме на равно. Ни село се вижда наоколо, ни колиба…