Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Като гледам сега обаче, и в Савчови не е само работата. Много обичаме да се делим ние, българите, и да не признаем някой нашенец за баш българин. Шопи, власи, колибари, мацакурци, клатикурци — абе, уж всички сме българи, ама най българи сме в наше село. И да не го приказваме много, си го знаем. От две околии хора да събереш — озъртат се, ослушват се: мани ги ония там — врачани. Или други някакви, да речем. Защо е тъй, как тъй брат брата си не признава, не ми е работата да чопля сега, но като стана дума, си мисля, че когато сме кипнали някога като народ, сигурно не сме прекипели. Прекъснали са ни ферментацията и от това точно буре бая кисело вино сме изпили.

Както и да е, за гърците говорех — че не ги долюбвах дип много и страшно мразех да ме мешат с грък. Да, ама така стана, че точно с грък се сприятелих. Как къде? Пак в Пазарджик, вече свършвах прогимназията.

По онова време се бях встрастил по гълъбарството. Чичо Щерю, другият, по-малкият от чичо Иван, веднъж ми донесе един чифт, сковахме двамата гълъбарник в двора и покрай първите гълъби се завъдиха още. Научил се бях да ги пъркам, вдигах ги високо в небето и като им свирна с два пръста, мигом долитат при мен. Голяма красота е, да знаеш. Сто начина има да му говориш на гълъба и всичко разбира. Свиркаш, църкаш, треперушкаш тъй с език, шъткаш веднъж проточено, друг път рязко, въртиш ги, както ти е воля. Обаче увлечеш ли се много — загиваш. Имаше куспакчии, тъй им викаха тогава на гълъбарите, дето дом затриваха заради гълъби. Баба Ана все гълчеше:

— Махни ги тез гълъби — всичко изпонасраха! Настанят ли се в една къща, чакай беда след тях.

— Суеверия! — отвръщам й аз, пък и чичо Щерю тайничко ми смигва, подкрепя ме сиреч.

Подкрепя, не подкрепя, бабичката два пъти ги треби. Иде вечер с един чувал в гълъбарника: къса глави — хвърля вътре, къса глави — хвърля вътре, напълни чувала. Аз рева, тръшкам се, повръща ми се, като гледам как баба Ана ги препича в тавата, но мине малко, и пак подхвана занаята…

Тъкмо след второто изтребление бях отишъл на пазара да купувам нов чифт. Оглеждам се за нещо от сой да е, породисто, бутам се напред-назад, защото край гълъбарите винаги се събираха зяпачи. По едно време мярнах един палахман — очите ми останаха в него. Усуках се наоколо, подпитвам за цената, а продавачът се озърта и нервно приказва:

— Хайде, момче, вземай ги всичките, два-три има още в торбето. Хайде, че окъснях!

И казва една цена — неголяма. Ха, таман за мен! Бъркам да вадя парите, но някой ме дърпа отзад за рамото. Обръщам се ядосан — един на моя възраст, мръщи вежди и командва:

— Ела тук бе, брат ми! Ела тук за малко. — И силом ме тегли. Отстъпих аз, а той шепти: — Не видиш ли, че тоя палахман е на Гаваза. Гълъбите са крадени!

Бре, щях да сгазя лука! Имаше тогава един пияница и побойник — Гаваза, петнайсетина години по-голям от мен. Друго не работеше, само гълъби отглежда, от тях припечелваше и за пиене. Че откъде ще му познавам аз гълъбите? И кой е посмял баш от него да краде?

Но докато река две думи на момчето, ето ти го самият Гаваз, като на кино се появи. Разгърден, бос, крачолите понавити, край него четири-пет хъшлаци от тайфата му. Шарят с очи насам-натам и веднага спипаха оня. Псувня, шамар, втори шамар — пък крадецът кьосаво мъжле, мекичко, и гласецът му тъничък.

— Не съм аз — писка, — оня пич ми ги даде! — И сочи мен.

Завъртя кръвясало око Гаваза, плю си на дланите и пристъпи. Колко му е — докато речеш да се оправдаеш, и си изял боя. Ала Господ ми беше пратил спасител тоя ден. Изтъпани се непознатото момче и вика:

— Лъже, Гаваз! Нали ме познаваш?! Момчето хабер си няма. Оня бара по гълъбарниците. И моя е претършувал.

— Знам те, Михо — изръмжа Гаваза и като се обърна — кьосавият двоен даяк отнесе. Да не говорим, че му обърнаха джобовете и що имаше пара, взеха я.

Ей така се запознах с Михалис. Тръгнахме си тогава заедно, заприказвахме се.

— Михо ли ти викат? — питам го по едно време.

— Михалис — отвръща той.

— Че какво е таквоз име? — любопитствам аз. — Михаил знам, Михо, Мишо, ама Михалис…

— Гръцко — обяснява момчето.

— Че как тъй гръцко?

— Защото съм грък! Истински! — натъртено каза той и цял се изчерви.

Хай да се не види, такова нещо не бях очаквал. И той като мене гълъби гледа, и той като мене бос и с дрипава риза, на едни години се оказахме, на приказка си допаднахме, смел ми се види и хитър, ама не щеш ли — грък да се случи. Веднага се сетих за Савчо и някогашното си ядосване. Сетих се и за нашите, дето от гръцко бяха бягали и от гърци — патили. Пък аз тук на грък да налетя. Обаче мълча, след ония думи на Михалис, че бил истински грък, нищо не казвам, той също мълчи, крачим двамата един до друг замислени, гадаем си един на друг тайните мисли, докато стигнахме пресечката до Тракийския хан.