Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Не си мисли обаче, че искам да се оправдавам с другите за оня наш подвиг. Такъв бях и аз, и такъв съм си, макар някой път да ми просветваха общите дивотии, като ги гледах отстрани. С две думи друг случай ще ти кажа. Имаше в Пазарджик едно здание, двуетажно, Инженерството му викаха. Разни технически служби се помещаваха в него. Сложиха хората на покрива ветропоказател, много хубав, немска изработка трябва да беше. Като подухне, едно петле се върти и щом смени посоката си — камбанка прозвънва. Ажурна работа, изпипана, с различните му финтифлюшки и прочие. Побиха петлето на висок прът, а самият прът нашарен с трикольора. И като излезе ветрец, сладък звън се чува чак до улицата, вдигат хората глава, върти петлето опашка и на мнозина драго им става да го зяпат. Полезна работа и красива.

Да, ама живееше тогава там наблизо хъшлак един, на моите години. Нищо особено, момче като всички — Чоко. Иначе Кочо се казваше, но ние въртяхме имената отзад напред и от Ко-чо значи — Чо-ко. В неделен ден, кога нямаше служители в Инженерството, гледаме Чоко, че се катери по водосточната тръба. Драпа, драпа, стигна улука и се качи на покрива. Пое леко по керемидите — и право на пръта. Запълзя по него — знаеш как, с ръце и крака като котка. Че как не се строши тоя прът, та и Чоко да си сцепи главата! Ама не. Стигна ветропоказателя и взе да го чупи. Севера, юга, изтока, запада — кара всичко по ред и нищо не пропуска. На петлето шията изви, камбанката докопа и откърти — докато не смля чарковете докрай, не миряса.

И както го гледах аз отдолу, изведнъж кипнах. Доста кипнах. Да викам обаче и да го съветвам — късно беше. Стоя само и чакам. Па като слезе Чоко, па като го подхванах — спуках му гьона от бой. Бия и не казвам защо. Реве той, маже кръв по лицето си от разбития нос и вика:

— Що ма бийш ба, Митьо?!

— А сети се, твойта мама! — отвръщам му. — Ако не се сетиш, пак ще те дръстя!

А той не се сеща, пък да му обяснявам — няма да ме разбере. И по тая причина още два-три ритника отнесе.

Но можеш ли би целия свят?! Който се е сбил с повечко чоковци, все си е загубил главата. И аз оня ден щях да пострадам. Откакто одъртях, правя леки разходки из тая градинка. Махнаха пазача, щат нямало и пари, и оттогава все едно, че печенеги са станували в нея. Статуи имаше — металните отмъкнаха, каменните разбиха. Чешма имаше — окъртиха я и напълниха коритото с боклуци. Пейки имаше, посядвах на слънце — гледам тоя път: седалката на една счупена. До нея друга — дъските също спраскани по средата. Ай да му се не види макар! Озъртам се наоколо и в страничната алейка ги засичам — трима дангалаци рипат върху трета скамейка. Ама дангалаци един път — хранени, хранени, мама и татко ги надули в апартаментите като плондери. Скачат значи като на батут и в ритъм викат:

— Който не скача, е ченге! Който не скача, е ченге! Ой! Ой! Ой! Ой!

А дъските пращят и се огъват. Креснах им:

— Абе, момчета, спрете бе! Абе, какво искате от пейката бе?!

Ония спряха за миг, зачервени като шопари, и единият ми отвръща:

— Я се разкарай бе, дърто ченге! Айде да не ти скочим на шията!

И продължиха. Огледах ги пак, не са малки, към петнайсетгодишни, сам не мога ги надви, а на такива като тях им е все едно по дъски ли скачат, на човешки врат ли скачат. От опит го знам. Обърнах се и троп, троп с бастунчето — тръгнах си. Зад гърба си вече чух как пейката изтрещя, строши се, а ония весело се разпищяха. Такива ми ти работи…

Ама като заговорих за тая наслада от унищожението, за тая страст да рушиш, най-малкото все пак са децата. Не ми се ще да подлавям нас, възрастните. И не мога проумя дали от невръстни го носим това нещо и го развиваме с годините, или старите дават пример на малките в едрото, пък те вършат каквото могат в дребното по паркове и улици. Да питаш така, е все едно да се чудиш кокошката ли се е явила по-напред или яйцето.

Само едно погледни, политиците само вземи. Щом дойде нова власт, и се хващат за завареното — дайте, другари там или господа — все едно, дайте да премахнем предишното до основи, да го сринем, да го ликвидираме без остатък. Пък че може да е имало нещо добро и в предишното, пък че това добро с ум трябва да се запази — не, не, не сме го правили ние, чуждо ни е то, старо е и вредно, а от нас почва ново време и всичко ще е ново. И докато се усетиш, изгорили заради бълхата юргана. Уредби, учреждения, закони — всичко по̀врага, на майната си да върви, и все рушим ние, все нова епоха градим и все на гола поляна стоим. Даже не и на гола, ами цялата е осеяна с развалини и боклуци. Откак се помня, толкова години, ако слушах политиците и вярвах на вестниците им, все в ново време живеем, но все в старата дивотия тънем. Дивотия и разбойничество…