Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Така се запознахме с Коста Парашкевов. И да знаеш, за близо три години до голямо приятелство стигнахме, макар че много роптаеха да не дружим с него. Как кой — и нашите, и на Михалис вкъщи. Не че го познаваха отблизо, да речеш, нито пък им бе известно за какво е лежал в затвора, какъв е и върши ли някому зло в момента. Ама така — за всеки случай. И според слуховете в града. Защото ясно е — бил ли си в пандиза, с белег излизаш от там, дамгосан си. Сега на хората по̀ не им пука от такава работа, но тогава не беше тъй. Ако не можеш да кажеш за някого — крадец е, убиец е, мошеник е! — все ще си помислиш: не му е чист косъмът, де да го знам, я по-настрана да стоя. Та така беше и с Парашкевов. Страняха хорицата от него, макар че не всички — търсеха го някои за услуга, да им оправя бакиите. Но като си помисля, и тая работа се вършеше кажи-речи скришом.

И още една причина имаше да го отбягват. Сам живееше Коста Парашкевов — ни жена, ни дете, ни котѐ. И затворник да си бил, има ли булка до теб, роднини се навързват покрай нея, комшии, познати — всмуква те малко по малко средата, оглажда ти кърпежа и само някое ръбче ще остане, дето рядко ще се сетят за него. Приемат те значи в края на краищата. А Парашкевов — сам, пък да живееш сам винаги е подозрително, винаги хората смятат, че нещо край тебе не е в ред.

На всичко отгоре и той не правеше мили очи някому, не търсеше познанства. И ако пазарджиклии се дърпаха от него, те пък не знаеха как Коста Парашкевов ги презира. Не мисли, че говореше нещо лошо за жителите, за тоя или оня. Но усещах аз, че му е досадно и да се сеща за тях, камо ли да се свързва с някого. Отдѐлен се чувстваше, башка от другите и такъв човек никога няма да седне да се радва или ядосва за нещо общо с останалите. Сякаш на висока планина стоеше Коста Парашкевов и хорицата долу му се видеха като бълхи, като мравучки някакви, скачат значи те и мърдат, а за какво — и Господ не знае, само дето развалят земната гледка.

Ще питаш — как пък такъв екземпляр точно с нас се сближи. И аз навремето съм се чудил. Гледай сега — кекава твар е човекът. Каквото и да си мисли, както и да се надува, много-много не издържа на самотия. Чувал си как е по затворите. Най-тежкият режим там е единочката. Вземат някой нихилист, комунист — железен борец, подземен образ, половината свят мрази по принцип, според идеите си, от нищо не се стряска, защото вярва, че светата истина е с него, вземат значи такъв герой и го бутнат в единична килия. Тъжно е да се каже, ама за пет месеца — и чалдисал. Рядко някой е надхвърлял година-две. За криминалните да не говорим. Изпечен бандит, сто пъти животът му висял на косъм, пък при такъв режим вземе, та реши, че е станал попадия. Изкукуригал, с една дума. Не може, мисля, човекът без човешки образ до него и без да има с кого дума да обели.

Такова беше, изглежда, и положението с Парашкевов. Излязъл от един затвор, ама сам си наложил друг. И тоя път с две стени ограден — едната негова, втората чужда. Пък стягала го е сигурно някой път шапката, пощявало му се е с друг човек да поговори. И кой, кой? — случихме се ние с Михалис. Пак по-добре, отколкото с доматите да приказва.

Още една подробност има обаче в това обяснение. Няма как да не си висял в гарова чакалня, драмяскал си се с пътнически влак. Гледаш там някой чичо — суров, смръщен, корава душа, отвън с топ не се пробива. И изведнъж се лепне за теб и подхване лаф или се разприказва в купето. Ама как приказва! Разправя и неща, дето не си го питал. На какъв зор е синът му, какъв хайдук е комшията или какво криво дърво — шуреят, и прочие, и прочие работи, дето в друг случай няма да откопчиш от него. Защото предпазлив човек е българинът, подозрителен, все чака някой да го подлъже, да му набара слабото място и го преметне. Поради тая причина — ключ на сърцето. За друго ще ти приказва, за себе си — не. И защо мислиш оня чичо се е отпуснал във влака? Време да минава, казваш. Вярно е, но не съвсем. По-важно е, че за него ние сме хора временни и случайни. Един ще слезе на Варвара, друг в Белово, трети — в Синитево, ще се разпръснем и повече няма да се срещнем, или ако се видим, не ще се познаем. Ето защо няма някой от нас да иде при комшията му или шурея и да го издаде какво мисли той за тях. И заради временното съжителство с непознати си е позволил чичото малко волност, малко свобода на чувствата.

Подобни временни спътници бяхме и ние за Парашкевов. Веднага ще ти река, че нашето приятелство главно в приказки се изразяваше. Бързахме ние да го слушаме, чакаше той да ни разправя. Какво и как, е дълго да ти кажа изведнъж. И за това ще стане дума. Сигурен бъди обаче, че онова, което ни говореше, пред възрастни той щеше да затаи. Откровен беше с нас на вид, няма грешка. Реши ли да каже нещо, открито го казваше. Каквото му на душата, такова му и на устата. За едно, за второ, за трето. Така поне изглеждаше. Ако си представя, че с друг познат седнеше да споделя, с някой дърт от града, оня щеше да се сепне и изплаши. Или по-вероятно ще рече: не е точно тъй, тая работа аз по-добре я знам от теб, и ще почне да спори. А да говориш с човек, дето се стряска и за всичко се препира, наистина е досадно. С такъв ще ти се отще да приказваш.