Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

На темето косата му беше окапала, но по сколуфите и врата я беше пуснал — сива, остра като конска грива, кажи-речи до раменете му стигаше. Само поповете ходеха тъй. И зиме-лете — бомбе нахлупил. Сиво ли е било на цвят, зелено ли — не можеш разбра. Избеляло, мокрено, сушено — гънката отгоре му се беше изправила, периферията — кльопнала, по-скоро не бомбе, а на дервишки каук приличаше. По средата на лицето стърчи нос дълъг и остър, устни — тънки и свити, очи — жълтеникави, пък и все брадясал ходеше, веднъж в неделята вади самобръсначката. Зърне ли го минувач по улиците, спира очи да го огледа. Вярвай ми — бабичките плашеха децата с него. От простотия. Въобще представа си нямаха какъв е, че от даскалите е по̀ учен. Прякор му бяха лепнали — Дерогъзника. Само заради външния вид. И съм чувал някой бабишкер да казва: „Изяж си, Иванчо, филийката, че ще те дам на Дерогъзника!“ Какво значи дерогъзник ли? Ами че много просто — лош човек, дето гъза ти ще съдере от бой. Ей такава дивотия…

Как обаче при това положение нашите да не роптаят, че ходим в дома му. Ние ли сме се изпуснали, по друг начин ли са усетили — не помня, но най-напред се възпротивиха родителите на Михалис. Не съм ти казвал нищо за тях, защото не си ме питал, а и лаф не е ставало. Бай Ставраки, бащата на Михалис, въртеше търговийка, на дребно. Имаше дюкянче под стаите за живеене, малко на площ, но доста неща се намираха вътре. Най-много — ядки. Фъстъци, лешници, семки и страгали, леблебия и шамфъстък — едни захаросани, други със сол печени, портокали и мандарини си изписваше от Гърция, рошкови, сушен октопод продаваше, зехтинец, шарлан от орехи… В такова дюкянче капе, капе — децата все търчат натам с някоя пара в ръката. Майката пече тавите, бащата продава — всички се издържаха от това. И две сестрички имаше Михалис, по-малки от него.

Та бай Ставраки — строг човек, рекъл и отсекъл пред Михалис:

— Няма да ходиш у тоя пущ! От затворник добро няма да научиш.

Вдигнал се и отишъл при нашите да им влияе. Мен вкъщи ме нямаше тогава, и мама я нямало. С баба Ана и чичо Щерю говорил. Здравата ги беше подковал. И чичо Щерю ме подхвана, ама съвсем от друга страна.

— Митко бе — вика ми, — голям си вече. Я виж какви космарлаци са ти избили под мишките. Да не би таквоз… Трябва да си чувал тия работи… Да не би тоя Парашкевов да е мъжка гювендия бе?

— Каква гювендия?! — питам сепнато аз и целия пламнах.

— Не знам как да ти река… — взе да мънка чичо. — Искам правилно да ме разбереш… Да не е някой кючек, викам, дето край млади момчета се увива? С какво ви примамва там двамата с онова гърче бе? Я по-настрана стойте! Я пишман да не станете!

Разбрал го бях от първата дума. И не знам как не потънах в земята от срам. Ясно ти е, вярвам, и на теб. Парашкевов подозираше в педерастлък, а нас двамата, че с педераст се конущисваме. Не, не, нищичко вярно нямаше! Никак! Така и рекох:

— Абе, чичо, как може за такъв да ме слагаш?! Как така напразно кепазиш 3 3 Очерняш, злепоставяш. и оня човек?!

Не знам как съм казал тия думи, но чичо Щерю се сепна, направили му бяха впечатление.

— Абе, Митенце — продължи по-меко, — не те виня тебе. Ама по затворите прихващат тоя мурафет 4 4 Привичка. и лесно не се отучват. После омотаят някой млад будала, прикоткат го и го развратят до мозъка на костите. Предупреждавам те само. Да имаш на ум, че и това се среща по света.

Докато той приказваше, на мен сълзи ми избиха на очите. Сами протекоха. И чичо Щерю се ядоса, врътна се да излиза и от прага се закани:

— Ах, да разбера аз нещо, главата ще му откина на оня мискинин!

Виж какво — за друг човек аз не се кълна. От човека всичко можеш да очакваш. Независимо какъв е на вид. Гледаш някой сериозен мъж, разсъдлив, благообразен, пък бил той министър, депутат или професор — гледаш го през деня, че е такъв, ала нощем той става съвършено друг. В мерзост потъва нощем, в смрад и гнусотия. Непредвидимо нещо е нощният човек, дълбока тъма, кладенец без дъно. Ничие око не прониква в него, само може би дяволът и Бог надзъртат там, ама и те с погнуса. И тоя нощен човек ние винаги си го носим в себе си, и на припек слънце той дреме в нас и чака да му дойде редът. Ей затова не мога се закле за Парашкевов. То и за себе си не се кълна, но тоя път ще то направя: ей Богу! — и следица нямаше у Парашкевов от онова, за което намекваше чичо Щерю. Да ни закача нещо, докосвания там, целувчици за добър ден и довиждане — никога! И най-малкото щях да усетя, защото хич не търпя мъжките гювендии, ако употребя израза на чичо ми, Бог да го прости. Не, не оттам дебнеше белята, но нито той, нито бай Ставраки, дето го бе подучил, можеха да я съгледат…