Бърнард Меламъд: В пенсия

Тази сутрин, макар и зает с мислите си, той попита:

— Как е г-н Флеърти?

— Не е чак толкова зле.

— Денят не е лош — каза го, като мислеше не за дъжда, а за писмото в джоба си.

— Чудесен е, екстра — остроумно забеляза Флеърти. Общо взето той се движеше и разговаряше оживено и винаги внимаваше асансьорът да е изравнен с етажа, преди да пусне пътниците да слязат. Понякога на лекаря му се искаше да му каже нещо повече от обикновеното, но не и тази сутрин.

Застана до големия двоен прозорец на хола си, коЙто гледаше към Скуеър, в мрачната февруарска светлина на дъждовния ден и зачете приятно развълнуван писмото, което бе намерил. Бе точно такова, каквото и очакваше. Писмо, написано от баща на дъщеря, с обръщение: „Скъпа Ивлин.“ Онова, което изразяваше след едно нерешително начало, бе недоволството на бащата от начина на живот на дъщерята. Завършваше с поучителни съвети: „Достатъчно си обикаляла чуждите кревати. Не разбирам какво получаваш от това свое поведение. Струва ми се, че вече опита всичко, което може да се опита, Твърдиш, че си сериозен човек, а оставяш мъжете да те използват, кой както си иска. Реална отплата няма, а ако има, тя е временна, докато за тях отплатата е, че са си намерили жена, готова винаги да легне с тях. Знам какво им е отношението и какво говорят на другия ден в обществената тоалетна. Искам да те накарам веднъж завинаги да се отнасяш по-сериозно към живота си. Достатъчно си експериментирала. Най-настоятелно и от все сърце те съветвам да си потърсиш незабавно улегнал мъж с висок морал, който би пожелал да се ожени за тебе и би се отнасял към тебе като към жена, каквато, надявам се, искаш да бъдеш. Не желая да мисля повече за тебе като за скитаща се полупроститутка. Моля те, вслушай се в съвета ми — двайсет и девет години не са шестнайсет.“ Писмото бе подписано: „Баща ти“, а след подписа бе добавено с дребен, четлив почерк: „Сексуалният ти живот ме ужасява. Мама.“

Лекарят прибра писмото в едно чекмедже. Вълнението го бе напуснало и сега се срамуваше, че го е прочел. Съчувстваше на бащата, но същевременно съчувстваше и на дъщерята, на нея сякаш по-малко. След известно време се опита да учи гръцка граматика, но не успя да се съсредоточи. Писмото остана в съзнанието му, подобно на улична обява и докато четеше „Таймз“, той мисли за него през целия ден, като че бе събудило някакво очакване, което не можеше да определи. В главата му се появяваха цели изречения. Виждаше в мислите си младата жена, както си я беше представил след като прочете написаното от бащата, и като жената — беше ли тя Ивлин? — която видя да излиза от къщата. Не можеше да бъде сигурен, че писмото е нейно. Вероятно не беше, и въпреки това го възприемаше като нещо, което й принадлежи, на нея, на жената, на която бе отворил вратата и чийто парфюм все още не бе напуснал сетивата му.

Тази вечер мисълта за нея му попречи да заспи. „Прекалено съм стар за такива глупости.“ Стана, за да почете и успя да се съсредоточи, но когато сложи отново глава на възглавницата, един дълъг товарен влак от мисли, предизвикани от нея, премина с тътен край него, теглен от дълъг черен локомотив. Представяше си Ивлин, скитащата се полупроститутка, в леглото с различни любовници, извършващи различни любовни действия. Един път лежеше сама, възбуждащо гола с кафеникавата платнена чанта плътно до голото тяло. Мислеше за нея и като за обикновено момиче с много по-малко любовници, отколкото бащата й приписваше. Това бе вероятно по-близо до истината. Питаше се дали не би могъл да й бъде полезен по някакъв начин. Изпита страх, който не можа да си обясни, но го прогони като си обеща да изгори писмото на сутринта. Товарният влак с многобройните си вагони продължи да трещи в мъгливата далечина. Когато докторът се събуди в десет часа, беше слънчева зимна утрин и от сутрешната му депресия нямаше и помен.

Но той не изгори писмото. Препрочете го няколко пъти през деня, като всеки път го връщаше обратно в чекмеджето на писалището си и го заключваше. После отключваше чекмеджето, за да го прочете отново. С изтичането на деня усети някакъв настойчив глад у себе си. Обсебиха го спомени, изпитваше копнеж, силни желания, каквито не бе усещал от години. Загрижи се за тази промяна у себе си, тази тревога. Опита се да изтрие писмото от съзнанието си, но не успя. Въпреки това не го изгаряше, сякаш, ако го стореше, щеше да затвори вратата на определени възможности в живота си, на други пътища, каквото ида означаваше това. Беше удивен — дори го смяташе за оскърбление, че му се случва на тази възраст. Бе го наблюдавал у други, бивши пациенти, но не бе очаквал да се случи с него.