Адриан Рогоз: Цената на бездната

— Майсторски измислено! — съгласи се Хлавон. — Досега играл ли си така?

— Никога с друг играч.

— Аз със сто и седем души едновременно. Това се нарича: блинд-сеанс.

— Със сто и седем?! — промълви Дав, развълнуван не защото това му се струваше невъзможно, а защото никога не беше се сетил да го направи. Все едно че беше открил нова великолепна игра.

— Следователно ще се състезаваме без шахматна дъска и все едно че ще сме сами…

— Ще бъдем две триумфиращи самоти — добави развеселено момчето, спомнило си думите на Адлен Варалаунис.

— Това променя положението — намеси се Муни на същия език, който смяташе, че е непознат на момчето. — В договора не е предвидено хлапето да играе без шахматна дъска. Ако завършите с реми, ще ми дадеш патрона.

— Не бъди алчен — отвърна му Хлавон. — Договорът остава така, както сме го съставили. Начинът, по който ще играем, няма никакво значение. Даже момчето каза, че това е единствената възможност да не разбере баща му.

— Не е честно! Момчето е в неизгодно положение.

— И аз ще играя така.

— Но ти си шампион в блинда…

— Да. Обаче никога не съм се хвалил, че не съм бил победен от никого.

— Не, ако не промениш договора, няма да играете. — После капитанът се обърна към Дав: — Отказах се от намерението си, хлапако, ще я отложим за друг път.

В този миг погледите на Мер Хлавон и на Дав съзаклятнически се насочиха към книгата.

— Аз не съм се отказал — натърти момчето.

— Искаш ли да повикам баща ти?

— Няма да го повикаш — с пламнали очи промълви Дав.

Може би именно защото му беше забранено да играе, когато иска, от известно време Дав си беше създал навика да се отнася към всички житейски проблеми като към шахматна партия. И макар че жизненият му опит беше ограничен като за възрастта му, неговото решение не само теоретически беше най-доброто, но щеше да се окаже и най-непримиримото. Обаче Дав още не знаеше колко по-сложни са подбудите на човешката душа в сравнение с шахматните ходове.

Капитанът му позволи да играе. Иначе щеше да загуби цялата сделка. Това беше първото нещо, което Дав предвиди.

За изненада на противника си, който великодушно избра черните фигури, Дав твърде лесно постигна реми. Книгата беше негова. Значи, втората точка беше спазена.

Както беше предупредил капитанът, Хлавон отказа да му даде скъпоценния патрон. Оттук започнаха усложненията. Докато излизаше от каютата, Дав чу как двамата мъже се карат и се заплашват.

При тръгването си посетителят зърна момчето, което го чакаше.

— Ще му дадеш ли патрона? — попита Дав.

— Не — засмя се Хлавон, който разбра, че напразно са се опитали преди малко да скрият тайната на договора. После промени темата: — Хареса ми как поддържаше атаката против сицилианската…

— Против какво? — учудено попита Дав.

— Не знаеш ли какво значи сицилианска партия?

— Не.

— Нито царски гамбит?

— Не.

— Хм! — усмихна се под мустак шампионът. — Трябваше да очаквам такова нещо.

— Какво е трябвало да очакваш?

— Нищо. Като разлистиш тази книга, ще научиш всичко, което не знаеш или по-скоро което знаеш. А сега ми кажи: нарочно ли се стремеше към равна игра.

— Да. Стори ми се, че по този начин ще ти се отблагодаря за подаръка…

— И таз добра! Но можеше да загубиш…

— Напротив. Ако при двадесет и осмия ход те бях притиснал, щях да спечеля. Но си признавам, че се изплаших…

— Изпитал си страх! — радостно викна другият.

— Изплаших се да не ти се отблагодаря прекалено много. Това значеше да загубиш патрона…

Мер Хлавон обгърна момчето с дълбок поглед, в който се преплитаха удивление, гняв и донякъде нежност.

— Ей, хлапе! — измърмори той.

— Вярно е — засмя се Дав. — Наистина се изплаших.

— Едва сега разбрах. При двадесет и деветия ход, след като ти се подвоуми, преминах към атака. Всеки друг щеше да загуби.

— И ти ли щеше да загубиш, ако беше на моето място?

— Мисля, че да. Обаче ти игра толкова точно, просто и силно, че краят ми се стори вихрушка, която ни отнесе към реми. Ето защо заслужаваш книгата, ако все още имаш нужда от нея. Във всеки случай, ако някога съм ти необходим, знай, че на тази планета имаш един приятел — с тържествен глас заяви Мер Хлавон.

Уулф Муни не беше по-лош от много други капитани, наети на работа от Галактическата федерация. Отлично познаваше професията си и изглеждаше доволен, че пътува само между две кътчета на Вселената повече или по-малко завладени от човека. Хората от центъра приемаха това като достатъчно доказателство за себеотрицание: не им беше лесно да намерят необходимите способни капитани, които са съгласни да прекарат половината от живота си в две-три междугалактически пътешествия. Въпреки това и Муни, както и други командири на космически кораби, изпълняваше дълга си не от преданост, а защото скитническият живот според него му даваше свобода, немислима за простосмъртните, които не мърдаха от планетите си. Той беше лишен от способностите и характера на изследователите на нови светове, но нямаше и твърдостта „да скъса с цивилизацията“. Пътуването в Космоса се надзираваше от въздушната полиция, така че и пиратството изискваше определени психически и професионални качества. И понеже знаеше, че не е надарен с такива способности и че няма изгледи да стане „корсар“ от първа величина, с примирение прие радостите от предимствата, с които се ползва всеки командир на дълги полети. Ако не допуснеше нарушение, поради което да бъде уволнен при следващото кацане, никой не се интересуваше от тъмните сделки, извършвани в пространството. Обикновено незаконните печалби на Муни идваха от контрабандата. (Впрочем злите езици нарочно изопачаваха името му, наричаха го Мъни 3 3 Money (англ.) — пари. Б.пр. …)