Адриан Рогоз - Олтарът на боговете на вероятностите

Събуждането в полета към целта, която се приближаваше безформена и клокочеща, приличаше на кошмар. Около него прелитаха множество апарати, чиято ловкост този път беше използвана за разчистването на пътя от нищожното човешко тяло. По време на ужасните и странни премятания във въздуха Омир видя или му се стори, че вижда (защото в тези няколко мига, откакто дойде в съзнание, разумът му трескаво работеше) как небето застрашително се слива със земята, а отдолу буйните води сякаш неумолимо го изсмукваха.

Омир, който не знаеше да плува, запази самообладание и преди да докосне вълните, издърпа през глава яката на дрехата като качулка, а маншетите на ръкавите като ръкавици. Знаеше, че това ще го спаси от удавяне. Наистина още щом докосна водата, тялото му се покри с ципа, която едновременно го изолираше от водата и извличаше необходимия му кислород от нея. Силата, с която Омир се сгромоляса в реката, беше все пак толкова голяма, че нещастният човек отново се почувствува зашеметен. Може би там долу в дълбочините се бе ударил в нещо (никога няма да узнае в какво), но едно бе ясно — защитното му покривало беше разкъсано, преди той да се съвземе напълно.

Тук обаче се намеси още една от онези смайващи случайности, които щяха да направят от Омир знаменитост: на дъното на реката имаше централа и катастрофиралият падна близо до нея. Течението го отнесе в радиоактивната кал, разлята по брега.

Когато отново дойде в съзнание, Омир лежеше върху пясъчен склон; нещо като бетонен зъб бе попречило тялото му да се търколи в басейна, който се пълнеше с тъмна моравозелена кал от придошлите води на реката. Омир се затътра по стръмния бряг. В далечината наляво от реката Томбигбий искряха непрекъснати потоци от болиди. Още по-нататък залязваше величествено слънцето над тези обърнати цветни дъги.

Човекът се чувствуваше самотен и съсипан, въпреки че нищо не го болеше. Красотата, която се разкриваше пред замъгления му поглед, му беше безразлична. Продължи пътя си, като залиташе и се опираше на парапета от дялан мрамор. В мозъка му сякаш туптеше малко слънце, което се стапяше в артериите му. Не си задаваше никакви въпроси. Вървеше напред с някакво глупаво ожесточение и издаваше звуци, които само той си разбираше.

Когато стигна пред Ложата на вероятностите, вече беше останал без сили. Влезе като в някаква обител. Бе забравил щедрите подигравки по адрес на боговете на кибернетико-статистическите олтари. Неукротимите младежи бяха измислили от няколко години един вид роботи на съдбата, съставени от огромна памет и дяволски сложни схеми. Бяха ги разпространили по всички градове на континента.

Омир се подпираше на стената. Посрещна го приятна хладина. Въздухът беше свеж (от климатична инсталация), с мирис на сняг, на озон и пролетни цветя. Барбара се запъти към него усмихната. Още беше зачервена от току-що изиграната партия тенис…

Приятна електронна музика заличи спомена. След това се чу странно изщракване на команден пулт и един металически глас рече:

— Хайде, ела по-близо!

Откъм олтара се разля циркониева светлина. Омир закуца натам. В дъното се издигаха три прозореца със стъклопис във воднозелен цвят, покрити с уравнения, нежни като арабески на персийски килим. Под свода на всеки прозорец имаше по един огромен паралелепипед от кристал със секстилион молетронни клетки. Две очи, две уши, две ноздри и една уста придаваха на трите божества на вероятностите странна физиономия, но подобна на човешката все пак. Приличаха на три симпатични и смешни чудовища. Омир обаче ги гледаше със суеверен страх, като някакво животно, попаднало в капан.

— Облегни се на парапета до теб — подкани го благосклонно централният паралелепипед, върху чийто цокъл имаше надпис с фосфоресциращи букви: БОГ НА НЕБИТИЕТО.

— Разкажи ни всичко, което ти се случи — поиска паралелепипедът отдясно: БОГЪТ НА СЪСРЕДОТОЧЕНОСТТА.

Омир издаде някакви гърлени звуци, наподобяващи плач или задавен вик.

— Достатъчно — каза божеството. — От останалото в паметта ти и от информацията, която събрахме до твоето идване, успяхме да възстановим почти изцяло случилото се. Кимни с глава, ако си разбрал…

Човекът поклати глава, но погледът му блуждаеше.

— Това е невероятно! — произнесе с възхищение паралелепипедът отляво: БОГЪТ НА СКОРОСТТА. Предлагам останките от разума му да бъдат усилени, преведени и възпроизведени с човешки глас.

Вдясно от Омир един червен пиезоговорител промълви задъхано: