Брандън Сандърсън - Последната империя

Ала за Елънд по-важното бе, че най-сетне има възможност да прокара своите нови закони. Да създаде идеалното управление, да приложи на практика наученото от философите. Сигурно щеше да срещне огромни затруднения и Вин подозираше, че в края на краищата ще трябва да се примири с нещо много по-реалистично от идеалистичната си мечта. Но това нямаше особено значение. Той щеше да бъде добър крал.

„Разбира се, сравнена с лорд Владетеля, дори прашинка пепел би била добър крал…“

Искаше да отиде при него, да се спусне в топлата стая, но… нещо я задържаше. Беше преживяла твърде много обрати в живота си, твърде много емоционални сривове — както аломантични, така и неаломантични. Вече не знаеше какво точно иска, дали да е Вин, или Валет — и дори коя от двете да бъде в този момент.

Усети хладния допир на мъглата в тихата нощ. Мъглата, която й даваше сили, пазеше я, криеше я… дори когато не се нуждаеше от нито едно от трите.

„Не мога да го направя. Онази, която ще е с него, няма да е като мен. Тя ще е илюзия, мечта. Аз съм дете, израснало в сенките, момиче, което трябва да остане само. Не го заслужавам.

Не заслужавам Елънд“.

Това беше краят. Както бе предвидила, всичко се промени. Истината бе, че от нея нямаше да излезе благородна дама. Време беше да се върне към онова, за което я биваше. Да е сянка сред сенките, далече от балове и забави.

Време беше да си върви.

Обърна се, готова да си тръгне, и преглътна сълзите, ядосана на себе си. Тръгна с прегърбени рамене по металния покрив и постепенно се изгуби в мъглата.

Но изведнъж…

„До сетния си дъх се кълнеше, че си издъхнала от глад преди години“.

В цялата тази бъркотия едва не бе забравила думите на инквизитора за Рийн. Сега обаче споменът я накара да се замисли. Мъглите я застигнаха, обгърнаха я, кълбяха се около нея.

Рийн не я бе изоставил. Беше попаднал в плен при инквизиторите, които търсеха незаконороденото дете на своя враг. И те го бяха измъчвали.

А той бе умрял, за да я опази.

„Рийн не ме е предал. Все ме заплашваше, но не го е направил“. Макар да не беше идеалният брат, беше я обичал.

Един глас зашепна в мислите й. Гласът на Рийн. „Върни се“.

Преди да размисли, тя се втурна назад, към отворения прозорец, и метна монета на пода.

Елънд извърна учудено глава и погледна монетата. Вин се спусна секунда по-късно — Тласна се внимателно, за да стъпи на здравия си крак.

— Елънд Венчър — каза тя и го погледна право в очите. — Има нещо, което исках да ти кажа от известно време. — Спря, премигна и преглътна сълзите си. — Четеш прекалено много. Особено в присъствието на дами.

Той се засмя, скочи и я стисна здраво в прегръдката си. Вин затвори очи и се остави на топлината му да я погълне.

И осъзна, че винаги е искала само това.

Допълнителни авторови бележки за всяка глава в тази книга заедно с нередактирани сцени и подробна информация за света можете да откриете на адрес www.brandonsanderson.com

(Забележка: Външните метали са в курсив . Тласкащите в почернентекст)

Бронз (вътрешнопсихичен тласкащ метал):Горенето на бронз позволява да се усеща, когато наблизо други прилагат аломантия. Аломанти, които горят метали в близост, издават „аломантични пулсации“ — нещо като ритмични удари, които се чуват само от горящия бронз. Мъглив, използващ бронз, се нарича Търсач.

Главорез:Мъглив, който гори пютриум.

Дърпач:Мъглив, който гори желязо

Желязо (вътрешнопсихичен тласкащ метал):При разгаряне на желязо аломантът вижда сини линии, насочени към близки източници на метали. Размерът и яркостта на линиите зависят от размерите и отстоянието до металните източници. Улавят се всички източници на метал, не само желязото. Аломантът е в състояние мислено да дърпа някоя от тези линии, за да Притегли към себе си източника на метал. Мъглив, който използва желязо, се нарича Дърпач.