Брандън Сандърсън - Последната империя

И тръгна. Вин поклати глава. Но колкото и да бяха опасни, инквизиторите я безпокояха много по-малко, след като вече знаеше тайната им. Друго не й даваше покой.

„Не знаете какво правя за човечеството. Аз бях вашият бог дори и да не го виждахте. Ако ме убиете, ще се обречете…“

Последните думи на лорд Владетеля. Тя бе решила, че говори за Последната Империя като това, което прави „за човечеството“. Но сега не беше толкова сигурна. Помнеше страха в очите му, докато произнасяше тези думи. Страх, а не гордост.

— Сейз? — попита тя. — Какво е Дълбината? Онова нещо, което героят от дневника трябваше да победи?

— Ще ми се да знаех отговора, господарке — отвърна Сейзед.

— Но тя не е победила, нали?

— Изглежда, че е така — потвърди Сейзед. — Според всички легенди, ако Дълбината не била спряна, целият този свят щял да бъде разрушен. Разбира се, вероятно тези истории са преувеличени. Може би заплахата на „Дълбината“ е самият лорд Владетел — а битката на героя е със собствената му съвест. Трябвало е да избере дали да властва над света, или да му остави свободата.

На Вин това й се стори малко вероятно. Имаше още нещо. Помнеше страха в очите на лорд Владетеля. Ужаса.

„Той каза «правя», а не «направих». Което означава, че все още го правеше, каквото и да е то.

Вие ще се обречете…“

Потрепери във вечерния хлад. Слънцето залязваше и сега вече осветената отвън Цитадела Венчър се виждаше съвсем ясно — Елънд я бе избрал за свой щаб на първо време, макар че не беше изключено скоро да се премести в Кредик Шау. Не беше решил още.

— Трябва да идете при него, господарке — посъветва я Сейзед. — Той има нужда да се увери, че с вас всичко е наред.

Вин не бързаше да отговори. Гледаше града.

— Ти беше ли там, Сейзед? Чу ли речта му?

— Да, господарке — отвърна той. — След като установихме, че в съкровищницата няма атиум, лорд Венчър настоя да потърсим помощ за вас. Бях готов да се съглася с него — никой от нас не е воин, а моите ферохимични запаси бяха изчерпани.

„Няма атиум — помисли Вин. — След всичко, което направихме, не открихме и прашинка. Какво ли е направил със запасите лорд Владетеля? Или… някой ги е изпреварил?“

— Когато с господаря Елънд стигнахме при армията — продължаваше Сейзед, — бунтовниците избиваха дворцовата охрана. Някои от последните се опитваха да се предадат, но нашите войници не бяха съгласни. Гледката беше… неприятна, господарке. Вашият Елънд… не хареса това, което видя. Когато се изправи срещу всички онези скаа, реших, че ще убият и него. — Сейзед спря да си поеме дъх. — Но той им наговори такива неща, господарке… сподели мечтите си за новото управление. Осъди кръвопролитията и безредиците… боя се, че не ще мога да повторя думите му дословно. Жалко, че нямах металоем, за да запаметя изказването му съвсем точно. — Въздъхна и поклати глава. — Господарят Бриз също помогна да се усмири бунтът. Веднага щом едва от групите се заслуша в думите на господаря Елънд, оставалите последваха примера им и оттам нататък… каквото и да говорите, според мен е добре, че избраха благородник за крал. Така ще си осигурим подкрепата на аристокрацията и търговците.

Вин се усмихна.

— Кел сигурно щеше да ни се разсърди за това. Той свърши цялата работа, а ние взехме, че поставихме на трона благородник.

Сейзед поклати глава.

— Мисля, че пропускате нещо много важно. Поставихме на трона не само благородник, но и добър човек .

— Добър човек… — повтори Вин. — Какво пък, познавам още неколцина такива.

Вин коленичи в мъглата на върха на Цитаделата Венчър. Беше й трудно да се движи с ранения крак, но повечето от усилията, които полагаше, бяха аломантични. Трябваше само да внимава винаги да се приземява меко.

Нощта се спусна и мъглите я заобиколиха. Те я пазеха, криеха я, даваха й сила…

Елънд Венчър седеше зад едно бюро под нея, под същия този прозорец, който се бе строшил, когато Вин хвърли тялото на убиеца през него. Не я беше забелязал. А и кой би могъл, когато един Мъглороден е във вихъра си? В известен смисъл тя бе като някоя от създаваните призрачни сенки от Единайсетия метал. Безтелесна. Нещо, което би могло да съществува.

Би могло…

Трудно беше да подреди в главата си събитията от последния ден, а все още не се бе опитала да разбере чувствата си. Може би затова не бе посмяла да слезе при Елънд.

Гледаше го как седи и спокойно нанася бележки в малкия си тефтер. Срещите му, изглежда, бяха преминали успешно — всички бяха склонили да го признаят за крал. Но Марш смяташе, че зад това съгласие се крият политически игри. Благородниците смятаха Елънд за марионетка, която ще могат да контролират, а сред главатарите на скаа вече се образуваха фракции.