Брандън Сандърсън - Сияйни слова

Сребърен поднос.

Връхна дреха.

Статуя.

Фенер.

А после нещо древно.

Нещо тромаво и с мудна мисъл, ала някак силно . Самият дворец. Обезумяла, Ясна хвана тази сфера и натъпка силата ѝ в себе си. Със своя замъглен ум тя предаде на мънистото всичко, което имаше, и след това му нареди да се надигне.

Мънистата се разместиха.

Понесе се мощен трясък, докато те се допираха едно до друго, потракваха, пукаха, гърмяха. Беше почти като звука на вълна, която се разбива върху скали. Ясна се издигна от дълбините; под нея се движеше нещо плътно и се подчиняваше на нарежданията ѝ. Мънистата я удряха по главата, по раменете, по ръцете, докато най-накрая тя не се изстреля над повърхността на стъкленото море и не изхвърли струя топчета към тъмното небе.

Ясна коленичи върху стъклена площадка, направена от мънички допрени мъниста. Тя протегна ръка настрана и се изправи, стиснала своето топче-водач. Останалите се търкаляха около нея и приемаха очертанията на коридор с фенери на стените, с пресечка по-напред. Не изглеждаше както трябва, разбира се — всичко беше направено от мъниста. Все пак беше сносно подобие.

Тя не бе достатъчно силна, та да изгради целия дворец. Тя създаде само коридора, даже без покрив — но подът я крепеше и не ѝ даваше да потъне. Отвори уста, простена и върху пода с тракане се посипаха мъниста. После се закашля и пое глътки прекрасен въздух; по бузите ѝ се стичаше пот и се събираше на брадичката.

Точно пред нея тъмната фигура стъпи на площадката. Мъжът отново извади меча от ножницата.

Ясна хвана второ мънисто — усетената по-рано статуя. Тя му даде сила, пред нея се събраха други топчета и пресъздадоха едно от изваянията пред входа на залата за пиршества — статуята на Таленелат’Елин, Вестителя на войната. Висок, мускулест мъж с голям Меч.

Статуята не бе жива, но тя я накара да се движи и да сниши меча от мъниста. Съмняваше се, че ще може да се бие. Кръглите топчета не можеха да режат като остър меч. Заплахата обаче накара тъмната фигура да се поколебае.

Ясна скръцна със зъби и се изправи на крака; от дрехите ѝ се посипаха мъниста. Тя нямаше да коленичи пред това нещо, каквото и да е то. Застана до статуята от мъниста и за пръв път забеляза странните облаци в небето. Сякаш образуваха тясна лента, права и дълга, насочена към хоризонта.

Принцесата посрещна погледа на маслената фигура. Мъжът я изгледа за миг, после вдигна два пръста към челото си и се поклони, сякаш в знак на уважение; зад него се разпери наметало. Зад мъжа се бяха събрали други; те се обърнаха един към друг и си зашепнаха.

Мястото с мънистата избледня и Ясна отново се озова в коридора на двореца. Истинският, с истински камък, но вече потъмнял — Светлината на Бурята в лампите на стената я нямаше. Единственото осветление идваше далеч от коридора.

Тя се опря на стената и задиша тежко. Аз , рече си, трябва да запиша това изживяване.

Щеше да го направи, а после да го анализира и да го обмисли. По-късно. Сега искаше да напусне това място. Забърза, без да се замисля за посоката. Опитваше да избяга от очите — усещаше, че все още я наблюдават.

Не се получи.

Най-накрая се успокои и избърса потта от лицето си с кърпичка. Морето на сенките , рече си тя. Така го наричат в детските приказки. Морето на сенките, приказното царство на духчетата. Тя никога не бе вярвала на митологията. Непременно можеше да намери нещо, ако проучваше разказите достатъчно добре. Почти всичко, което се случва, се е случвало и преди. Това е основната поука от историята и…

Бурите да го отнесат! Срещата ѝ.

Тя се прокле и забърза. Изживяването продължаваше да я разсейва, но тя трябваше да проведе срещата си. И тъй, слезе два етажа по-надолу и се отдалечи от звуците на думкащите барабани на паршендите, докато най-накрая не чуваше само най-силните удари на ритъма им.

Сложността на тази музика винаги я беше изненадвала — тя означаваше, че паршендите не са невежите диваци, за каквито ги смятаха мнозина. На такова разстояние музиката звучеше обезпокояващо, като потракването на мънистата от тъмното място едно в друго.

Нарочно беше избрала тази отдалечена част на двореца за срещата си с Лис. Никой никога не посещаваше тези помещения за гости. Пред съответната врата стърчеше непознат на Ясна мъж. Това я изпълни с облекчение. Той ще да е новият прислужник на Лис, а присъствието му означава, че тя не си е тръгнала, въпреки закъснението на Ясна. Принцесата се успокои, кимна на телохранителя — веденски грозник с прошарена рижава брада — и влезе в стаята.